СВЕТЪТ ИМА НУЖДА ОТ НОВ ВИД ПАРИ

Връзката между стопанския растеж и лихвата бе досега недооценявана
(
статия от проф. Маргарет Кенеди в бр.15 на сп. Бъдеще – 2/96, Германия)

Парите, с които си служим всекидневно, още от древни времена са се считали за стока (злато). Използват се днес за две противоречиви цели: от една страна като разменно средство те служат за необходимо условие при функционирането на трудовите отношения т.е. основа на всяка цивилизация; от друга страна парите могат да се съхраняват (складират) като по този начин пречат на размяната. Непреходността на златото дава на този, който го притежава, две възможности: да го размени или да го съхрани.

При това парите имат едно преимущество пред всички други стоки (последните или се развалят, или са необходими допълнителни средства за складиране или съхраняване), което преимущество се пренася и върху притежателя на парите по отношение притежателите на стоки. Ако някой има чувал с ябълки,а друг парите, необходими за да купи този чувал, то след няколко месеца ябълките се развалят, а парите си остават със същата стойност. Не в задържането на парите само по себе си, а във възможността това задържане да се направи и по този начин да се парализира цялата икономика се крие опасността. Тази възможност е също предпоставка за възникване на лихвата, която притежателя на парите може да увеличи без даже да си мръдне пръста. "Неподвижните, скритите пари таят при определени условия един стопански риск, чийто последствия носи не този, който къта и пуска парите,а – малко опростено казано – икономиката на страната." (Зур, 1983, стр. 9) Традиционно ''левите'' решения в стопанската област не улавят този проблем в циркулационната сфера на икономиката и по тази причина генерират една погрешна посока на действие: одържавяването на средствата за производство. В производството се създава принадена стойност, но величината и разпределението й се определят в циркулационната сфера. ''Държавен социализъм вместо частен капитализъм'' не решава дилемата, както знаем днес. Едно реформиране на пазарното стопанство в посока към повече социална справедливост се очаква и от капитализма и от социализма. Двете системи не са алтернативи, а по скоро две страни на една и съща монета.

Различни видове процеси на растеж и техните последствия.

Както нашето човешко тяло, така също растенията и животните физически растат: Ние растем много бързо в ранните години на живота си, след това по-бавно и обикновено тялото ни престава да расте след като навършим 21 години. След този момент растежът ни става само качествен, през по-дългата част от живота ни, вместо количествен.Аз бих желала да нарека една такава крива на растежа ,,качествена'' крива. Съществуват още два типа криви, съвсем различни, описващи растежа. От една страна това е механичният или ''линеен'' ,растеж: повече машини произвеждат повече стоки, повече въглища произвеждат повече енергия и т.н. Този вид растеж не е от голямо значение за анализа ни, макар че за ограничената ни планета един такъв растеж ни изглежда трудно поносим. Важно ни изглежда да се разбере т.н. ''експоненциален'' растеж, който може да бъде определен като пълната противоположност на ''естествения'' растеж: при него в началните моменти растежа е минимален, после изведнъж се забързва, преминавайки към почти вертикална крива на растежа (качествена крива). Във физическия свят подобни криви на нарастване се наблюдават при някои болести или смърт. Например ракът се развива по такъв тип крива от една клетка стават две, после 4,8,16,32,64,128,256,612 и т.н. Скоростта на нарастване се увеличава и когато ние открием болестта увеличението е така бързо,че не може да се спре. Eкспоненциалният растеж свършва обикновено със смъртта на ''госта'' и на организма-донор. Поради неразбирането на този вид растеж настъпват възможните най-тежки последици от действието на парите. Вследствие на лихвите и лихвите върху лихвите паричната маса се удвоява през определени интервали от време т.е.расте експоненциално. Този факт ни дава яснота по трудностите с финансите, които сме имали през определени интервали в миналото,а ги имами и сега. Действително лихвата е като рак в нашата икономика, а в същност и в обществения организъм. Много малко хора днес разбират, че лихвата и лихвата върху лихвата по един легален начин разпределят парите от тези, които ги имат малко, към тези, които имат повече от тях. Ако разпределим немското население на десет еднакви по брой групи, то ще установим, че 80% от населението плащат повече лихви отколкото получават, 10% са ни кяр ни зян и 10%печелят много от лихвите. Това ще рече,че ''справедливото'' твърдение,че при спестовните влогове и депозити чрез лихвите получаваме компенсации, при по внимателно разглеждане се оказва фалшиво. Само 10% от населението получават чрез лихвите пари от мнозинството! Тези, които имат влогове над 500000 марки печелят от лихви.

Патологичен растеж

Банките, застрахователните дружества и мултинационалните концерни са тези, които днес извличат печалби от лихви. Например печалбите на немските банки за периода 1971 г. – 1981 г. са скочили от 100% на около 400%, а в парично изражение от 111 милиарда през 1978 г. на 462 милиарда марки през 1994 г. В предприятията за периода 1971 – 1981 г. печалбите са нараснали от 100% на 145%, а в периода 1979 – 1982 те са отрицателни (Creutz 1984). Тази несправедливост, а също принудата на парите днес към патологичен растеж са навели Дитер Зур на мисълта,че съществуващата финансова система е противоконституционна. Той казва буквално: ''Върху парите тежат високодоходни отчисления при транзитирането .....които по влиянието си върху движението на икономиката могат да бъдат сравнени с частни такси за преминаване по мост или път.....докато в касите без нужда текат потоци от кухи пари, там, където хората работят или искат да направят нещо реално парите липсват...(Зур, Справедливи пари, 1983, стр. 332 и 335) Много политически и религиозни водачи като например Мойсей, Мохамед, Лютер и Ганди са разбрали социалната несправедливост на лихвата. Някои от тях (исляма – бел. прев.) са се опитали чрез забрана да предотвратят вредните последствия.Те са разбирали причината на проблема, но не са намерили ефективно решение и по този начин грешката на паричната система си остава. Защо този проблем не е решен до днес по моему има много причини: първо от грешката на системата печелят тези, които имат властта за да я поправят. Второ, тези, които губят от системата много трудно осъзнават причината, тъй като в биологичното развитие няма подобен аналог. Когато сравняваме различните стопански индикатори, се вижда ясно влиянието на различните стопански дейности върху брутния продукт: докато във ГФР през периода 1968 – 1982 г. бруто-социалния продукт се е увеличил трикратно, също толкова са се увеличили брутните и нетни заплати, както и вземанията на държавата. През същия период лихвеното бреме на държавата е нараснало 11 пъти! Един сигурен начин да се замъгли това неравномерно натоварване е увеличаването на паричната маса т.е. предизвикването на инфлация. Тя пък ощетява тази част от населението, която не притежава компенсиращата инфлацията собственост – къщи и земя. По този начин лихвата се явява като един фалшив механизъм на цените при играта на силите в пазарното стопанство: ,,Играчите'' (играчи в икономиката) се наказват като плащат лихви; тези,които развалят играта, като държат парите в касите, се възнаграждават с получаването на лихви. По този начин лихвата прави възможен един паразитен доход, тя също принуждава икономиката към растеж и води до увеличаване на неравномерността при разпределение на доходите. Днешните пари с първичната си функция като разменно средство не се оказват неутрални. Вместо да са ни слуги парите чрез лихвата ни стават господари.

Решение на задачата с парите

Теории за парите в стил ,,природосъобразен стопански ред'' съществуват още от 1890 г. Те обаче се отнасят към капитализма и комунизма тъй както Птоломеевия небесен ред (Слънцето се върти около Земята), към Коперниковия (той твърди, всъщност, обратното). Силвио Гезел предлага парите да се преобразуват в една държавна институция и да се събира един вид такса за ползване на парите с цел да се запази оборота им. Лихвата отпада. Тази такса не се ползва от тези, които имат повече пари от колкото им трябват, а се използва от Държавата, Областта или Общината т.е. от тези, които издават парите и в крайна сметка от всички, които ги ползват. Парите се използват само като средство за размяна. Ако някой има в себе си повече пари, от колкото му трябват, той ги занася в банката, която от своя страна ги пуска в движение във вид на кредит.

Предложението на Отани, което се съгласува добре с днешната практика за разплащане, е: всеки да има две сметки (конто). В първата, текуща сметка парите са равностойни на кеш и подлежат на таксуване за ползване. Втората, спестовна сметка не се таксува за ползване и по този начин парите запазват стойността си (тъй като необходимата днес инфлация, служеща за намаляване на държавния дълг и запазване на пълната заетост, ще отпадне). От длъжниците ще се иска само да заплатят труда на банката+ една рискова премия – това са суми, които и днес се удържат при всеки превод. Обикновено те не надхвърлят 2,5% годишно сумарно. За да се предотврати задържането на пари у населението (под дюшеците – бел. превод.) се въвеждат от всеки тип банкноти по три в различен цвят. Един път годишно един цвят банкноти ще губят стойността си (на открито теглене на жребий). По този начин никой не може да извади от обращение пари или да ги къта без при това да загуби значителни суми. Основи на реформата е съгласуването между количеството на парите и количеството на стоките, които се произвеждат в една икономика. Парите в този случай представляват един насрещен кредит за всички стоки и услуги и не нарастват вече експоненциално без да се отчитат нуждите на пазара. Всеки има право на ползването им, но това не означава, че всеки има винаги еднаква сума в ръце. Тъй като всеки плаща еднаква такса за ползване на парите и той знае, че парите му непрекъснато намаляват в процеса на извършване на кешови плащания, то той ще взима само толкова пари, колкото му трябват за да произведе и продаде продукта си. Цената се определя, както и преди, от търсенето и предлагането.Това, което вече го няма е изкривяването на пазарната картина чрез натрупване на много пари в ръцете на малцина. Никой не разполага с възможността да налага монополни лихви.С други думи казано: До сега стопанството зависеше от капитала (Шлайер беше казал, че капиталът трябва да бъде обслужван) – сега капитала се наглася към изискванията на пазара. Той трябва да се самопредлага за да избегне загуби (т.е. служи ни). Докато лихвата се превръща в частна печалба, таксата за ползване на парите е един обществен, правно добре регулиран фонд. Влезлите в него пари трябва веднага да се вкарат отново в обръщение за да се съхрани съотношението между паричните и стокови обеми на пазара. Таксата се получава фактически от държавата, което служи за намаляване на общото данъчно бреме. Практически при тази система нито някой се облагодетелствува, нито някой губи. Също обема на произвежданите стоки ще се съгласува по добре с цената. Когато нуждата от дадена стока е вече удовлетворена, отсъствува принудата да се произвежда и продава повече, защото липсва реалната лихва върху капитала, чиито източник е банковата лихва. Теоретично погледнато на всеки (всяка) му (й) е необходимо да работи почти наполовина от досегашното ниво,за да постигне същия жизнен стандарт, защото 1/3 до 1/2 от разходите, определящи цените на стоките днес са всъщност лихви, които при безлихвената система отпадат. Ако още по точно анализираме нещата ще видим, че реално положението ще е още по добро, защото би трябвало да предположим, че качеството на стоките ще се повиши тъй като ще отпаднат вградените днес във всяка стока бързо изхабяване и демодиране (отпада необходимостта да имаме излишък от капитал,за да се рентират инвестициите).Основанието за подобно допускане е очевидно. След като няма да ни се налага да изплащаме къщите си двойно и тройно (както е днес при системата на лихви и лихви върху лихвите), ние можем да ги правим много по качествени. Когато ние имаме избор: да си сложим парите в спестовен влог, където те не губят стойността си или пък да ги вложим във висококачествени мебели и произведения на изкуството, които също не губят стойността си, мисля, че много хора ще изберат втория вариант (Днес подобни капиталовложения се конкурират с влогове заради лихви!) Когато на пазара се търси качество ще се произвеждат качествени стоки. Възможно е да преживеем едно повдигане на нивото на културата. И за околната среда ще настъпят по добри дни, защото няма повече всяка марка, вложена в природната среда да се състезава с ,,вълшебната способност на парите да произвеждат лихви''. Вграждането на слънчеви колектори за подгряване на вода би било рентабилно при 2% лихва. Ако днес на финансовия пазар ти искат 5 – 8% лихва или при кредит 6 – 10% лихва, то колекторите отпадат, макар че, стопански и екологично погледнато, е изгодно да се монтират. Същите разсъждения касаят и цял ред други дейности, в болшинството свързани с опазването на околната среда, които стратегически "само" се откупват. Съществуват много предприятия и отделни лица, които не искат да печелят от екологията, но от друга страна не считат, че трябва да губят от нея. За техническото осъществяване на паричната реформа има предложени много модели. Но всеобщото въвеждане на текущи сметки, от които да се теглят таксите за ползване на парите, прави всичко още днес много просто.

Моделни изследвания

Малкия австрийски град Вьоргл (Worgl) – около 3000 жители – е започнал да се занимава с темата парична реформа през 1932 – 1933 г. Кметът на града убедил водещите търговци и индустриалци, както и администрацията, че те могат много да спечелят, но нищо няма да загубят ако проведат един експеримент с парите. Жителите на града също се съгласяват и кметството издава 32000 "работни свидетелства" (шилинги без лихва), които се обезпечават в банката със същата сума обикновени австрийски шилинги. Градът си построява един мост, подобрява улиците и инвестира повече пари в обществени услуги. Градът плаща заплати и материали с тези пари, които деловите хора там приемат. Таксата за ползване на тези пари е била 1% на месец, т.е. 12% за година. Таксата се е плащала от този, при когото в края на месеца се е намирала дадена банкнота (свидетелство). Таксата е представлявала една марка с стойност 1% от банкнотата, която се залепва на гърба й. Без тази марка банкнотата била невалидна. Малката такса сработвала така, че всеки, който получи по някакъв повод безлихвени шилинги е бързал да се освободи от тях първо, преди да харчи обикновените си пари. Жителите на Вьоргл са заплащали даже данъците си предварително, за да не плащат таксата.В продължение на една година 32-те хиляди "безлихвени шилинги" са направили 463 оборота и по този начин са създали стоки и услуги на обща стойност (32000.463)=14816000 шилинга. Точно по това време, когато цяла Европа се е борила с високата безработица, гр. Вьоргл е намалил безработните си с 25% само за една година. Таксата, която за тази година е събирало кметството представлява 12% от 32000 безлихвени шилинга =3840 безлихвени шилинга. Тези пари са били употребени за обществени нужди, а не за обогатяване на отделни хора. Ако общината беше взела тези пари от така наречения "свободен" капиталов пазар под формата на кредит, то тя би изплащала 3 – 4 пъти по голяма сума т.е. 96000 – 128000 шилинга в продължение на 20 – 30 години. Когато близо 300 общини в Австрия се заинтересували от този проект централната банка почувствувала монопола си застрашен. Тя се намесила в общината Вьоргл и забранила печатането на тези локални пари. Въпреки дълго продължилата след това съдебна процедура чак до Върховния съд, нито Вьоргл, нито друга община е могла да повтори този модел. Единствения, подобен на Вьоргл модел, който от началото на 19-тото столетие е познат като локална парична система, съществува на остров Гернсей (Guernsey) пред Англия. Както Олив и Жан Гробиат описват, това е основната причина за здравословното икономическо състояние на острова.

Перспективи

Пределно ясно е (даже и за лаици в икономиката) как чрез една историческа грешка в паричната ни система – лихвата и лихва върху лихвата – не само се осъществява едно непрекъснато преразпределение на ресурсите в този свят в ръцете на един малък Елит, но се създава една икономическа принуда към растеж, от която никой не може да избяга. Експлоатацията, обедняването и задлъжняването на страните от Третия свят, както и обедняването на все по голяма част от населението на индустриалните страни или пък безсмислените и неекологични проекти: от строеж на атомни реактори до въоръжаване на космоса – всичко това е следствие на същата историческа грешка с лихвите. Проблемът изглежда трудно различим, защото той е преплетен с други причини като например тенденцията в богатите индустриални страни към правене на лекомислени заеми за да се удовлетворяват консуматорските желания, но също така безскрупулната и експлоататорска същност на диктаторските режими в развиващите се страни. Поддържаното от мнозина предложение за опрощаване дълговете на страните от третия и четвъртия свят временно ще действува облекчаващо, както действуват добронамерените дарения от индустриалните страни. Но, тъй като коренът на злото остава, след 10 – 20 години така наречените развиващи се страни ще имат да решават същата дилема, както днес. Макар, че Кейнес (Keynes) още през 1936 година предрече, че "бъдещето ще научи повече от духа на Гезел (Gesell) отколкото от духа на Маркс". това бъдеще още не е настъпило. Под въпрос е дали имаме достатъчно време, за да променим нещата. Заплашващата ни катастрофа вследствие нарушеното екологично равновесие или – нищо чудно – вследствие сгромолясването на световната стопанска (финансова – бел.прев.) система ще засегне всички, включително богатите и свръхбогатите, които в момента "печелят" от системата на лихвите. Нищо чудно, ако тази катастрофа се превърне в едно ново начало в смисъл нов природосъобразен стопански ред.

Превод от немски: списание Zukunfte (Бъдеще) бр.15, 2/96. Преводач Владимир Богданов, "Природа на заем" – София, януари, 1997 г.