Първобългарите, наречени кимери

 

По следите на един забравен летопис (с малки съкращения)

  

 [Иван Митев - Колобъра]*

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

     С настоящия труд ние не издигаме нова теория за произхода на българите, а се стремим да преразгледаме и допълним досегашните изследвания по този въпрос. Големите разногласия по въпроса за произхода на българите са показателни за липсата на сериозна историческа школа у нас. Причините за това се коренят в цялостното обществено-политическо развитие на България от Освобождението до днес. На българския народ бяха наложени чужди на неговия дух институции, които утвърдиха чужди на неговите традиции управници и обществени деятели. Те отклониха народа от неговия исторически път и нанесоха трайни поражения върху българското народностно съзнание. С други думи ние, българите, не бяхме Себе си, и затова претърпяхме толкова много беди и разочарования през изтеклия ХХ век.

     Отстъплението от народностните традиции доведе и до груби извращения в българската история. В качеството на академични историци се издигнаха хора без вътрешен дух и призвание за това свято за Народностната общност дело. С лека ръка тези “учени” прокараха в трудовете си разни чужди клишета и внушения и така създадоха една крайно изопачена представа за българските прадеди.  А същевременно те подцениха и малкото оцелели фрагменти от народностната ни памет, запазени в средновековните летописи и народните песни и предания.  Така се възпита едно нихилистично отношенше към българската история и митология, които днес дава своите отровни плодове.

      Нашият път е друг. Ние вярвяме в Себе си и в историческата памет на своя народ. Нашият принцип е : Народът помни. Да, българският народ помни всичко най-свято от своето минало – своите праотци, царе и херои, както и по-важните събития от своята история. Затова народните предания и летописите, написани от българите за Себе си, са опорните точки на нашето народоизследователско дело.

     За да се изгради едно издържано учение за произхода на българите без залитания към едностранчиви и взаимноизключващи се тези, необходимо е изчерпателно проучване на всички следи и хипотези, имащи отношение към произхода на българите – хунорска, кимерийска, келтска, иранска, та дори и тюркска. За тази цел трябва да се събере всичкият възможен исторически и етнографски материал за народите, считани за прадеди на българите, и да се съпостави с наличните извори за древните българи. Оттук нататък трябва да се претеглят всички плюсове и минуси, като се отдава първостепенно значение на родствените връзки между народите, а не само на културните успоредици между тях. Само така ние ще открием Себе си сред народите от нашата кръв.  

      Ние поддържаме тезата на великия български революционер и народен будител Георги Раковски за произхода на българите.(1) Българският народ произхожда от две основни народностни групи – КИМЕРИ (БОЛГИ) и АРИИ. Те са създали държава в земите на днешен Афганистан, известна под името Балхара според древноиндийските източници.

      Петър Добрев отнася древните българи към източноиранските народи, позовавайки се на езиковите и културни успоредици между нас и народите на Памир.(2) Наистина в нашия език има много думи от ирански произход. Ирански следи забелязваме също и в българските народни обичаи. Но древните българи са имали особени държавни титли, непознати за иранските народи.Техни успоредици са открити в наследствата на древния Шумер и келтските народи.(3) Тези следи водят към най-древния пласт от нашето културно-историческо наследство, към онзи пранарод, който стои в основата на нашия народ и цивилизация. Един народ със силна държавна и военна организация и висока духовна култура.  За такъв народ ние приемаме кимерите, посочени в някои извори като прадеди на българите. Кимерите са един от най-древните източно-ирански народи, населявали Северното Причерноморие преди да дойдат следващите източноиранци - скитите и сарматите. Това е предметът на настоящото ни изследване.

   Кимерите в старата българска история

      Съвременният германски културолог и философ Пиер Кребс отнася началото на Европейската цивилизация преди около 4000 години, когато “индоевропейските номадски племена се превърнаха в келтски,  германски, елински и римски народи и чрез високите култури на езическата древност  тя (Европейската цивилизация – б.а.) постигна своя разцвет.”(5) Единственият исторически документ, който осветлява тази далечна епоха, е един български летопис под заглавие “Вкратце о болгарословенском народе”, публикуван от  Георги Раковски. В него се разглежда най-старата история на българите, представени като един от най-старите народи на Европа - една истина, която неуморно отстояваше и достойният български историк Ганчо Ценов (6). Летописът започва така: “Българският народ излезе в древността до Черното  море до река Волга от великата Скандинавия, и зваха се тамо ГИМЕРИ и КИМЕРИ, където се умножиха и още преди Александър Македонски дойдоха първи в тази страна. Илирик беше първи крал след 3522 от Сътворението на Света (1986 г. пр.Хр. – б.а.), а след него царуваше Крал Бладилий, и той Филипа Македонски цар победи и свой поданик го направи. После през 3685 (1823 г. Пр.Хр. – б.а.) крале бяха двамата братя Брем и Болг, и понеже много крале надвоюваха и много земи завладяха, то народът се назова на техните имена. Брем завоюва Западната страна , и остана там покрай Западното море, Балтийско до Померания, и назоваха се Пеми и Словаци, а след това и Бранди-Бури. Болг завоюва и усвои земя на Източната страна , и засели се там със своя народ , и назоваха се Българи, които след това с Александър Македонски воюваха и с неговите македонци.”(7)

          По своето значение за българската история Летописът на Раковски е съизмерим с Именника на българските царе, но за съжаление той и днес не се признава за достоверен от официалната историческа наука. Очевидна причина за това е смесването на събития от различни исторически епохи в него:

            Преселението на кимерите в началото на II хил. пр. Хр. и царуването на келтските царе Брем и Болг през III пр.Хр. По всяка вероятност смесването на историческите събития е допуснато при преписа на този летопис от по-стар оригинал, но това зло съвсем не изглежда непоправимо. Защото царуването на Брем и Болг е документирано и от някои антични историци като Полибий и Павзаний (8). Като цяло то е свързано с келтските завоевания на Балканите и Мала Азия. През IV-III  в. пр.Хр. келтски племена се спускат от Централна Европа към Балканите и се установяват в завладяните от тях земи. Двамата братя-царе Брем и Болг основават келтско царство в Тракия със столица Тиле (Туле , днешно Тулово, Старозагорско), което просъществува близо 60 години. Те действително воюват с Александър Македонски.

      Като изключим тези изкуствено наслоени събития от съдържанието на летописа – а именно царуването на Брем и Болг и отношенията им с македонските владетели, пред нас се откриват съвсем други събития, протекли в много по-далечна епоха. Става дума за разселението на кимерите от Скандинавия към Волга и Черно море в началото на II хил.пр.Хр., не на келтите от Централно Европа по времето на Филип Македонски. Кимерите завладяват много земи и създават две царства – царството на Брем на Запад, в Померания и Бранденбург, и царството на Болг на Изток. Тези царства нямат нищо общо с това в Тракия, където келтските царе Брем и Болг управляват заедно. Особено важно за нас е, че Цар Болг дава името на нашия народ – българи. Според летописа ние произхождаме от онези кимери, които са негови поданици и приемат неговото име. Действително Цар Болг е тачен от българите като Праотец, той е превърнат в един мит, увековечен в известната коледарска песен “Болг се роди , Коледо”.(9) Но същевременно келтският цар Болг не е известен като праотец на българите.

          Тези изводи показват , че през различните исторически епохи се явяват двама царе, носещи името Болг – един кимерийски и един келтски. Общото им име става причина неизвестният  летописец да смеси техните дела. Възниква и въпросът за връзката между келтите и кимерите, който ще разгледаме по-нататък.

          Паисий Хилендарски също разказва за разселването на българските прадеди от Скандинавия към Волга и Бранденбург в своята История славянобългарска. Там обаче вместо кимери те са наречени скандавляни по името на Скандинавия.(10)

      Ценни сведения за ранната българска история се съдържат и в “История о болгарском народе словенском”, написана от Йеромонах Спиридон. Макар и накратко да споменава за кимерите, Спиридон не ги разглежда като прадеди на българите. Според него българският народ произхожда от т.нар. “мисигити” или “мисагети”, носещи името на своя праотец Мосох, един от синовете на Яфет.(11) Очевидно Спиридон е имал предвид древните масагети, които все пак са сроден с българите конен народ. В представената от него най-древна история на българския народ обаче се разказва за същите царе и събития, известни от Летописа на Раковски, само че тук царуването на Цар Бладилий е отнесено към 986 г. пр. Хр., и за кимери изобщо не се споменава. Съшевременно тук се разясняват и някои подробности, пропуснати в Летописа на Раковски, а като цяло движението на българските прадеди – мисагетите, точно съответствува на разпространението на кимерите според класическите извори. Като изключим повлияния от Библията разказ за идването на Мосох от Бабилон, като най-стара българска родина се посочват земите до река Волга и Черно море, т.е. старата Кимерия, спомената от Херодот.

        Що се отнася до въпросната Скандинавия, тя по-късно става завоевание на Цар Брем, който действително завладява много земи в Средна, Северна и Източна Европа:

        “Брем взе (земите) на север от Дунав и на запад от завоюваните земи даже до Балтийско море и Померания, и се заселиха там и (народът му) се назова по името на своя крал – бреми и пеми – сегашните чехи. Померания, която е земята Брандибурия и не само Брандибурия, но и Сведия и великата Скандинавия, която сега се нарича Данимарко. И когато се върна оттам, отиде срещу сарматите и русите и ги победи, и град построи в земята им и го нарече Нов город.”(12)  

        Очевидно под “великата Скандинавия” Спиридон е имал предвид не Скандинавския полуостров, а Дания, а точно там, на п-в Ютланд, са живели кимери според римските историци. Със завоеванията на Брем в земите на Русия би могло да се обясни произхода на името на един град 100 км северно от Москва – КИМРИ.

      Поместеният разказ за завоеванията на Цар Брем налага едно сериозно преосмисляне на нашите познания върху древната история на Европа. Според историите на Раковски и Спиридон, двамата царе Брем и Болг са завладяли една значителна част от европейския континент – те са държали една могъща империя, съизмерима с тази на Атила през IV в. Очевидно в тези летописи е пресъздаден споменът за езна далечна историческа епоха, преминала под господството на кимерийските царе Брем и Болг. Много по-късно на техните имена са наречени келтските царе, владяли Тракия, в знак на приемственост с митичното им величие. С това ние повдигаме и съдбовния въпрос за истинската история на Европейската цивилизация. И до днес за официалните европейски историци богатата “Халдщатска култура” в Горния Дунав си остава едно мъртво археологическо понятие, като че ли ей-така тя е преминала в забравата, и не са останали никакви предания за нея. Все едно, че европейските народи са някакви безпаметни тълпи, живели на разпокъсани племена в древността, както впрочем им се иска на съставителите на известните “Протоколи на ционските мъдреци”... И все застъпват схващането, че Европейската цивилизация започвала от Гърция и Рим.

     Не, за нас Европа започва от Империята на Брем и Болг!

      Когато става дума за кимерите, не можем да не се сетим за знаменития херой Конан Варварина, представен като кимериец. В неговия образ писателят Робърт Хауърд възпява хероя на своите кимерийски прадеди, които той счита за потомци на атлантите. “Във вените на Конан тече кръвта на древните атланти, погълнати от моретата осем хиляди години преди неговото време.”(13)

            От диалога на Платон – Критий е известно, че Атлантида е потънала през Х хил. пр. Хр., следователно Конан трябва да е живял през II хил. хр. Хр. -  във времето, когато кимерите излизат на историческата сцена. Неизвестно откъде, Робърт Хауърд е знаел за далечните събития, описани в Летописа на Раковски.

      От кимерите се извежда произходът на българите и според историята на волжките българи “Джагфар тарихи” (История на Джагфар). Там те са наречени КАМИРЦИ: “Камирците са клон на синдийското племе. (14) Тук синдийци са наречени народите, обитавали планините на север от Индия, наричани някога с общото име Синд.(15)  По нататък се разказва за странствуванията на кимерите из Средна Азия , където от тях са се отделили различни народи, считани за техни потомци – масагети (масгути), арменци (армани), алани, саки (саклани), включително и българи. “А преселниците от Идел (Волга – б.а.) които отишли най-далеч от всички , били наречени българи .В Джагфар тарихи обаче се уточнява, че този разказ се основава на “Хазар тарихи”(История на хазарите). Подобно родословие на българите извежда хазарският каган Йосиф, които ги представя за потомци на Гомер. Той допълва библейското родословие Яфет – Гомер – Тогарм с имената на Болгар и неговите девет братя. Известно е, че след утвърждаването на християнството и исляма (и юдаизма сред хазарите) извеждането на родословията на различните народи от синовете на Ной става обичайно явление. Изглежда хазарите са знаели историята за произхода на българите, и поради близкото звечене на КИМЕРИ (ГИМЕРИ) и ГОМЕР тя е възпроизведена в това родословие, изведено от библейското. Възможно е обаче Гомер наистина да е праотецът на кимерите, а не тяхната прамайка. Близко до това родословие е пресъздадено и в неуточнен източник, вписан в “Ориенталската библиотека” на Ербело дьо Моленвил (1697): ”Друг син на Яфет , Гомари (Гомер – б.а.) , разчиствайки пътя си , стигнал до същата река (Волга – б.а.) , където уседнал и имал двама сина :Булгар и Бертис…”(16) И тук събитията са свързани с река Волга, както и в Джагфар тарихи. Възможно е Волга да е наречена на името на българите, а не обратното, както например твърди Паисий Хилендарски.

       Ценни сведения за древните българи се съдържат в съчинението на Прокопий Кесарийски “История на войните”. Той разглежда родословието на българските племена утигури и кутригури, които той отнася към хуните: “В старо време хуните, на които тогава викаха кимерийци, живееха там (отвъд Азовско море)  и всички се повинуваха на един цар. Веднъж имало езин такъв, който имал двама сина. Името на единия било Утигур, а на другия Кутригур. След смъртта на баща си те разделиха бащините си държави и дадоха названия на управляванете от тях , защото според тях и днес едната част се казва утигури, а другата кутригури (17). 

       Преминаването на Азовско море е имало съдбоносно значение в живота на утигурите и кутригурите. Ето защо те свързват това събитие с една легенда, която Прокопий представя така:

      “Ако е вярно това, което хората приказват, голямо число кимерийски момчета, като били на лов, гонили една сърна и тя пред очите им скочила във водата. Момчетата, подбудени било от честолюбие, било от любов към лова или някое божие предопределение, последвали сърната и не я оставили, докато не стигнали с нея на оная страна на брега.  Това, щото те преследваха изчезна – кой може да каже какво бе то! … Момчетата наистина не донесоха у дома си лов, обаче повод за бой и плячка. Щом се върнали в отечеството си, известили на всички кимерийци, че оная вода е проходима. Веднага грабнали оръжие и без много да му мислят,  преминали на другия бряг”…(18) Същата легенда е записана и от Йордан и други историци, и това показва, че тя е добила известност в Европа през Ранното Средновековие.

           По собствен път руският историк Василий Татищев изследва произхода на българите и определя българските прадеди като келтокимери-брамини, а също така намира сходство между тях и описаните от Херодот  аргипеи. (20) Със своята теза Татищев повдига и въпроса за историческата връзка между древните българи и брамините, както и за произхода на самите брамини. Наистина в Латинския хронограф се посочва общия произход на българи и брамини (гимнософисти) - “те всички са бактриици”, т.е. от Балхара.(21) Самите брамини също извеждат произхода си от там и тачат двете свещени планини, издигащи се в старата им родина – Су Меру и Мандара.  Те са почитани и от древните българи под имената Самар (във Волжска България) и Мадара, както е наречено главното светилище на Дунавска България.

      Най-сигурното доказателство, че българи и кимери са един народ, намираме в историята на Месопотамия. В началото на II хил. пр. Хр. в северната и част се заселва народът БАЛХАРИС, с владетел на име ЦИМБЕРИС.(23) Връзката между тези две имена подкрепя нашата теза. Заселването на българите в Месопатомия по време се съгласува и със сведенията за кимерите от Раковски и Робърт Хауърд.

      Дотук ние излагаме основните исторически свидетелства за кимерийския произход на българите, заедно с  обсъжданията по тяхното съдържание. Повечето от тези извори са известни от историческата литература, но и до днес те се подминават с повърхностни бележки от страна както на академичните историци, така и на независимите изследователи. Все едно, че кимерите не са древен народ със собствена културна самоличност, разпрострял своята военна мощ и цивилизация по Стария свят. Още повече, че и самите българи са писали за кимерийския си произход. Наистина и в световната историческа наука кимерите си остават един слабопроучен народ. Но това не бива да ни разочарова, а напротив – да ни насърчава сами да търсим истината за своите прадеди. Основно внимание на кимерите се отделя в литературата за келтите, тъй-като е известно, че част от тях влизат в състава на келтската народност. Поради връзката им с келтите някои учени, като например Татищев, определят кимерите като келтокимери. Раковски използува същото определение и разглежда историята на кимерите във връзка с келтите на Брем и Болг, приемайки безкритично смесването на историческите събития в издирения от него летопис. Все пак той си остава единственият български историк, който се стреми изчерпателно да изясни въпроса за кимерийското родство на българите.

          Като поддържаме тезата, че древните българи са кимери, ние ни най-малко не подценяваме името БЪЛГАРИ и свещения му смисъл в нашето народностно самоопределение. Вярно е, че българите винаги са държали на своето име, както заключава Петър Добрев. Но той твърди също така, че кимерите не са прадеди на българите, а само родствен на нас народ.  Историческото развитие на народите обаче е едно цялостно и динамично явление, което не търпи еднозначни определения. В това отношение Летописът на Раковски е нещо повече от исторически документ. В него е засвидетелствувана великата истина за родословието на народите : как един пранарод – в случая кимерите, се умножава и разселва, и от неговите клонове се обособяват нови народи – българи, също и словаци-брандибури. Но този летопис показва, че и как българите не са забравили по-старото си име. Така, както персите и индоариите (бхарата) са продължили да носят свещеното име на своя пранарод – арии, записано в Авестата и Ведите. От друга страна името на Българския Праотец – Болг, не е само българско. Чрез кимерите то е преминало и при келтите. То и днес съществува в уелската именна традиция. Тези изводи показват, че двете имена – КИМЕРИ и БОЛГ (БОЛГАРИ) вървят успоредно в кимерийското народностно наследство.

 Пътят на кимерите през вековете

          Според общоизвестните източници кимерите излизат на историческата сцена през VIII в. Пр. Хр., след като напускат своята родина на север от Черно море, прогонени от скитите. Херодот разказва тези събития така:

“Скитите номади живели в Азия, но масагетите ги притиснали с война и те, преминавайки през река Араксес, се отправили към Кимерия; разправя се, че земята, където живеят скитите, някога била на кимерийците. “(IV;11) По нататък Херодот продължава разказа си с една тъжна и невероятна легенда: как народът на кимерите решил да напусне земята си пред многобройния противник, а царете решили по-скоро да умрат, отколкото да преживеят този позор. “Като взели тези решения, се разделили – били равни по брой, и започнали да се бият помежду си. След като всички царе били избити, народът на кимерийците ги погребал при река Тюрас (и гробът им още се вижда) и така, след като ги погребал, напуснал страната.” (24)

      Жорж Дюмезил обаче открива подобна легенда в митологията на осетинците, считана за приемствена със скитската. Там вместо за кимерийски благородници се говори за хероите-нарти, главните действуващи лица в осетинския епос. При подобни обстоятелства те са предпочели да се самоубият, като предварително са си издигнали могили. Така Дюмезил заключава, че Херодот разказва една скитска легенда , свързана с кимерите след завладяването на Кимерия.(25)

  

   

Фиг. 1. Вляво: кимерийско украшение-брошка със свастика от Северното причерноморие, VIII в. пр. Хр. Вдясно: български обреден хляб с подобно изображение

      “И сега в Скития има още кимерийски стени, има и кимерийски бродове, и страна на име Кимерия; има и Босфор, наречен Кимерийски.” (IV;12)(26) От всички тези древни названия, свидетелствуващи за някогашното кимерийско царство, днес е съхранено само името на полуостров Крим – то наистина е производно на Кимерия. Що се отнася до Кимерийския Босфор, това е древното име на Керченския проток, свързващ Черно с Азовско море.

        По нататък Херодот разказва как кимерите се изтеглят от старата си родина по източните брегове на Черно море, минават покрай Кавказ и се установяват да живеят на полуострова, където се намира гръцкия град Синопе – на черноморския бряг на Мала Азия. Той не уточнява времето на кимерийското преселение.  Неговият разказ обаче се съгласува със сведенията на гръцките поети Архилосус и Калинус за кимерите, навлезли по тяхното време в Мала Азия. За Архилосус е известно, че е живял от 720 до 660 г. пр. Хр.(27)

          Движението на кимерите се потвърждава и в историческите летописи на Асирия, където те са наречени ГИМИРАИ. Саргон II воюва с кимерите, нападнали северните провинции на империята му. През 706 г. той се придвижва до Табал, където среща кимерите. Саргон загива през 705 година в една от битките с тях. По времето на асирийския цар Ерсархадон, управлявал от 681 до 668 г., северните граници на Асирия са нападнати от кимери, съюзени със сафаради, мидяни и мини . Този военен съюз в асирийските летописи е известен под името Уман-Манда (многочислени орди). От своя страна Ерсархадон се съюзява с Бартата, цар на ишгуцаите (скитите), и с негова помощ отблъсква нашествието на кимерите и техните съюзници. В битката при Хубуша през 677 г. загива кимерийският цар Теуспа.

          По време на войната с Асирия кимерите разрушават Фригийското царство на Мидас и завладяват част от Мала Азия за най-малко 30 години. През 685 г. те те достигат северните граници на Лидийското царство, а през 660 г. лидийците са застрашени от разгром. Царят на Лидия Гигес призовава асирийците за помощ, надявайки се, че те ще нападнат южния фланг на кимерите и така ще отблъснат тяхното нашествие в Лидия. Според асирийски източници Гигес печели една победа над кимерите. Но опитите на Гигес да създаде здрав съюз с Асирия се оказват базплодни. През 652 г. кимерите разгромяват Лидия и завладяват нейната столица Сардис, а също така опустошават гръцките градове по егейското крайбрежие на Мала Азия. Някои антични историци твърдят, че много преди историческото нападение над Сардис Лидия е нападана от север от племе, носещо името кимери. Еузебиус огнася тези нападения към XII в.пр. Хр.

          Успехите във войната срещу Лидия дават самочувствие на Тугдам, царят на кимерите, да поднови войната срещу Асирия, настъпвайки през Киликия. Кимерите обаче не успяват да задържат Киликия. В последвалите боеве  Тугдам загива, а на неговото място заема сина му Сандакшатра. По-късно синът на загиналия Гигес – Ардис, а също и внукът му Алиатес отблъскват кимерите от Западна Мала Азия.

          Много по-късно кимерите отново се завръщат на историческата сцена на Европа. Те застрашават Рим, който още е в разцвета на силите си. В римските източници кимерите са известни под името КИМБРИ. На Балканите кимерите се съюзяват с тракийското племе трери, поради което Страбон ги определя като тракокимери. Той ясно посочво пътя на тяхното преселение. Те “се придвижиха на запад в Европа, минавайки покрай Дунава в (Мизия)  и  достигайки (Панония) . Те веднага разпознаха гробовете на своите прадеди, напомнящи за понтийския им произход. Възможно е появата на тези чужденци, довели със себе си ценна порода коне, да е оказала влияние върху възникващата на Запад аристокрация.”(28)   

     Кимерите се появяват в Централна Европа към 120 г. пр. Хр. и заемат град Тевтобургиум, разположен между реките Сава и Драва в днешна Хърватия. През 113 г. те разбиват една римска армия в Норикум в Австрийските Алпи. Рим изпраща още две армии да ги отблъснат, но те също биват разбити.  Кимерите настъпват към Гаул. Две нови армии са изпратени да ги спрат, но те също претърпяват поражение, при което римляните губят общо 80000 души. Победоносното настъпление на кимерите продължава до Италия, и то предизвиква така наречената “Кимбрийска паника” в Рим. Накрая Галиус Мариус успява да ги отблъсне от град Верцеле на река По през 101 г. пр. Хр.

          Въпреки римския отпор кимерите продължават своето нашествие в Европа. Част от тях преминават  Пиренеите и навлизат в Испания, където се присъединяват към келтиберите. Друга част от тях през Галия преминават  на Британските острови. В Южна Галия се заселва кимерийското племе ВОЛЦИ (VOLKS), чието име е звучи близко до БОЛГАРИ (БОЛГИ)(29)

          По същото време Рим е нападнат и от германското племе тевтони. Много често съвременните историци причисляват и кимврите към германските племена заедно с тевтоните. Наистина според Плутарх  кимбрите са високи и синеоки мъже, поради което римляните ги вземат за германци. Но Страбон и Плутарх опровергават тази погрешна представа. Те поясняват, че по своето облекло и въоръжение  кимбрите се различават от тевтоните, поради което са смятани за келти.    

     По това време кимерийските племена бритони (брити) и логри, прадедите на днешните уелсци, се заселват в Южна Британия (наречена на тяхното име). Те съставляват отделен клон в келтското семейство, за разлика от местните келти – гели, които те изтласкват в земите на Ирландия и Шотландия (гелите са прадеди на днешните шотландци и ирландци). През V в.от Хр. англосаксонските нашественици принуждават  кимерите да се оттеглят в земите на Уелс, Корнуол и Североизточна Англия. И днес в Англия и Уелс има много местни названия, производни на името кимери, отглас от времето на кимерийското могъщество. Такива като Cambridge,  Cumberland , Cumberworth, Comberford , Comberback,  Combermere ,  Comberton,  Cummersdale, Cumrew...(30)

        Така се подрежда историята на кимерийското нашествие в Централна и Западна Европа , но Страбон уточнява, че то не е първото по рода си в тези земи. Когато през II в.пр.Хр. кимерите навлизат в Унгарската равнина, те разпознават народите на своите прадеди, напомнящи за понтийския им произход. От това следва да се разбира, че и по-рано кимери се преселват там откъм Черно море, вероятно през VIII в.пр.Хр., когато скитите завладяват старата им родина Кимерия. Точно към това време археолозите отнасят възрастта на много златни и сребърни съкровища, открити в  Австрия, Бохемия и Южно Германия. Те са наследство от развитата по тези земи Халдщатска култура, считана от археолозите за най-ранната келтска култура. Тези съкровища изглеждат набързо заровени и изоставени, след като собствениците им са загинали под ударите на някакви чужди нашественици, покорили тези земи. Възможно е тези нашественици да са били кимери. (31)]

 

 Фиг. 2. Кимерийска брадва във формата на конска глава  

       От този кратък исторически преглед не можем да получим вярна представа за цялостното разпространение на кимерите. Кимери са живели и по други земи, отдалечени от местата на разгледаните исторически събития. За тях древните летописци съобщават съвсем накратко. Според римските класически автори кимерите са живяли на полуостров Ютланд в днешна Дания.  Плиний съобщава, че кимерите са живяли до река Парапамис над Балтийско море в днешна Литва.(IV;13)(32)  Затова и Балтийско море е наричено с тяхното име – Кимерийско. Клювериус в своята География също извежда произхода на кимерите от северните страни.(33) Следи от кимери откриваме и по на изток от посочените страни. В Русия на 100 км северно от Москва се намира  съвременният град Кимри.

           Въпросът за прародината на кимерите все още е предмет на научни спорове, а тези спорове не са от вчера. Според едни мнения та е била на север от Черно море, а според други – в Северна Европа. И древните римляни не са били съвсем наясно откъде тези завоеватели са навлезли в техните земи, както уточнява Плутарх: “Други обаче казват , че познатите на древните гърци кимери са били неголяма част от целия народ. .. докато по-голямата и войнствена част от този народ е останала на края на Земята , покрай външното море. От тези области тогава тези варвари се отправиха срещу Италия, и първо бяха наречени кимери, а после кимбри, което съвсем не е погрешно.” 

        За северната прародина на кимерите се разказва и в Омировата Одисея, която всъщност е най-ранният извор за кимерите. Както е известно, Омир е живял преди Херодот  - през IX в.пр.Хр., но според съвременните изследователи Одисеята е изградена върху предания от много по-ранната Микенска епоха (XV-XII в.пр.Хр.)(34). В разказа на Омир страната на кимерите се отъждествявя  с Царството на Хадес (Плутон, Богът на смъртта ). Тя е “обхваната от мъгла и студ, там Слънце не грее и не ги докосва със своите лъчи (хората – б.а.), то нито се издига на звездното небе, нито се връща обратно от небето до земята, а само печална нощ се простира над нещастния народ.” Под “нещастен народ” тук се разбират душите на мъртвите, които са обречени на вечно скърбящо съществуване в Царството на Хадес според гръцката митология. За да отиде там Улисес, изпратен от чародейната Кирка, той е бил длъжен да поеме дългия път на запад от нейния остров през Средиземно море и да продължи по “река Океанус” оттатък Херкулесовите стълбове (Гибралтар). В съдържанието на този разказ неуловимо се преплитат географията и митологията. В царството на Хадес, описано в гръцката митология, географските и природни дадености имат метафизическо измерение. Това царство на смъртта се намира под земята, отвъд водите на вледеняващата река Стикс, където не свети Слънцето на живота. Тези митологически представи са пренесени в разказа за едно морско пътешествие, пресъздаден в Одисея. Там Атлантическият океан е наречен “реката Океанус” по аналогия със Стикс, а страната на кимерите е оприличена с Царството на Хадес. Като изключим тези митологически наслоения, не е трудно да се досетим, че тази страна е някъде по северните брегове на Европа.

          Много малко се знае и за източните обитания на кимерите. Когато Птоломей описва народите около Каспийско море, той заявява: “нагоре живеят кимери.” Под това той е имал предвид земите около Волга. Точно там, в Ростовска област, на левия бряг на Волга се намира село Кимра, за което съобщава Татищев.(35) Останките от древни селища, разположени наоколо, са показателни за историческата приемственост на неговото име.

          Кимери са живели и в Средна Азия. Стралтенберг открива следи от тях в Бухара.(36) В земите до Имеон (Памир) са живяли българските племена утигури и кутригури, според Прокопий Кесарийски, който толкова упорито ги нарича кимери. Те са  били известни още по времето на Херодот, който ги нарича утии и кутии.

      Изобщо произходът на кимерите е обгърнат в мистерии. В уелският цикъл “Мабиногион” е отбелязано следното: “Ху Гадъм дойде с племето на кимрите на Британските острови. Те пристигнаха от страната на лятото, коята се казва Дефробани.”(37) Под Дефробани, или Тапробана тук следва да се разбира един легендарен остров в Индийския океан, описан от Диодор Сицилийски, Плиний и Страбон. Днес той се свързва с потъналия континент Лемурия. А според един неназован латински източник кимерите са дошли от Palus Maeotis (блатисто място) – легендарно място, свързвано с потъналата Атлантида.(38) 

     Легендарният град ГОМОР, описан в Библията, също звучи близко до името на ГОМЕР, считан за праотец на кимерите. Според библейското предание, градовете Гомор и Содом са се намирали в Месопотамия, но Бог ги е изпепелил, като възмездие за греховете на техните жители.

     За ГОМОР, и ГОМЕР ни напомня и името на езин от Канарските острови – ГОМЕРА. То се счита за местно по произход, от езика на гуанчите, почти изтребени от испанските завоеватели. Гуанчите са народ от Кроманьонската (Протонордическата) раса – високи, със сини очи и светли коси. Те са развили своеобразна цивилизация, имаща общи черти с тези на Египет и инките. Гуанчите се смятат за потомци на атлантите, а Канарските острови – за останки от потъналата Атлантида. В техния език и обществено устройство обаче няма съществени особености, което да ни напомнят за древните българи. Понеже споменахме и за Египет, не е безинтересно да отбележим, че собственото му име е КИМ.  

          От обобщението на изложените исторически и географски сведения заключаваме , че кимерите са били един голям и силен народ, разпрострял се в древността по Евразия. Точно така те са представени и в Летописа на Раковски. Този летопис ни дава една вярна представа за разселването на  кимерите. Историческото присъствие на кимерите във всички земи, посочени в летописа – до Волга, Черно море, Балтийско море и Скандинавия, се потвърждава от различни извори и географски названия , производни на името КИМЕРИ. С това се доказва и достоверността на този ценен за нас, българите, исторически документ.

  

Кимерите – страшни и непознати

       Въпреки многобройните исторически извори, кимерите и днес си остават един слабопроучен народ. Това е така, защото до нас са достигнали единствено записките на техните врагове – асирийци, елини и римляни, докато самите кимери не са оставили собствени писмени паметници. От древните летописи ние научаваме за движениатa и военните действия на кимерите, но за техния език, култура и обществени порядки там почти нищо не се споменава. Несъмнено кимерите са един войнствен и свободолюбив народ, при това конен народ като нашите прадеди.  Като истински конен народ кимерите са се славили с ценните си породисти коне, за които съобщава Страбон. И днес в Южна Франция, в областта Прованс, се отглеждат прочутите коне камарги. Изглежда те са наречени на името на кимерите, тъй-като в тази област се е заселило кимерийското племе волци

      За култа към коня, свойствен за кимерите и другите конни народи, свидетелствуват някои предмети, намерени при разкопки на кимерийски селища: брадва с формата на конска глава и украшение във формата на трираменна свастика, съставена от три конски глави.(Фиг.2 и 3)(39) 

 

 Фиг. 3. Кимерийско украшение - трираменна свастика, съставена от три конски глави  

          Страбон ни загатва също и за високата духовна култура на кимерите, чрез която те са повлияли на възникващата на Запад аристокрация. Коя аристокрация е имал той предвид?  Известно е, че потомци на кимерите са келтите от гойделската група – днешните уелсци и корнуолци, следователно тук става дума за келтската аристокрация. Следи от кимерийската аристократическа традиция могат да бъдат открити в епоса за Крал Артур и в уелския сборник от легенди, свързани с него – Мабиногион. Те са едно наследство от логрите и бритоните – кимерийски племена, владели Южна Англия преди англосаксонското нашествие. При това и кралството на Артур – Логрия, носи името на логрите.

          В този възлов откъс Страбон споменава и за още нещо, свързано с културата на кимерите – погребенията. След като навлезлите в Унгарската равнина кимери разпознават гробовете на предците си, тук очевидно става дума за големи и добре запазени гробници-могили като тракийските у нас. Такива могили, наречени кургани, се срещат в земите на Южна Русия и Украйна, обитавани някога от кимерите. Според разказа на Херодот скитите са свързвали могилата при р.Тюрас с легендата за самоубилите се кимерийски благородници. Не всички кургани обаче са наследство от кимерите – в много от тях са открити погребения на скитите, или на ранните индоевропейци, създатели на така наречената “Курганна култура”.

     Името на кимерите е предмет на различни определения и мистификации. На древен келтски език кимериец означава “хищник” или “разбойник”, което съответствува на завоевателския нрав на кимерите. На английски Cimmerian е също и нарицателно за “тъмен, мрачен, непрогледен”. Това изглежда се свързва с утвърдената от Омир митична представа за кимерите като обитатели на някаква мрачна земя, където Слънце не грее.

      Според д-р Светлозар Попов кимериец произхожда от индоевропейския корен КИМ- (ХИМ-), имащ значение на “зима” или нещо, свързано със севера и студа (40). Тази хипотеза се съгласува със схващането за северния произход на кимерите.

      За езика на кимерите няма преки исторически свидетелства. До нас единствено са достигнали имената на трима от техните царе: Теуспа, Тугдам и Сандакшатра. Първите две имена не са известни сред други народи. Едното от тях – ТУГДАМ, записано от Страбон и като ЛИГДАМ, е близко до името на българския Кан КАРДАМ. А името ТЕУСПА пък пък звучи близко до тракийското име ДЕОСПОР, очевидно производно на индоевропейското понятие за Бог – ДЕУС.   За наша изненада синът на Тугдам – Сандакшатра, е наречен съгласно иранската именна традиция. Неговото име е близко до това на мидянския цар Хувакшатра, царувал през същия период. То дава основание на някои изследователи да приемат, че кимерите са народ от ирански произход. Наистина в Мала Азия кимерите са били в близки отношения с мидяните, и може да са изпитали известно влияние от тяхна страна. Изглежда при своите преселения и странствания кимерите са увлекли и племена от ирански (мидянски) и тракийски произход, и са възприели елементи от техния език и народностни традиции. С това могат да се обяснят различията между някои кимерийски клонове.Така Страбон нарича кимерите тракокимери, а персийският цар Ксеркс, управлявал около 470 г. Пр. Хр., различава кимери от Амиргия и кимери , носещи островърхи шапки.(41)

     От особена важност за нас българите е въпросът за народностната самоличност на кимерите, като народ, положил основите на Българската цивилизация. Не бива да ни обезсърчава липсата на преки писмени свдетелства по този въпрос – неговият отговор е преди всичко в нашето родово наследство. Ние сме структуралисти, и при определянето на самоличността на народите се ръководим от типа на тяхната обществена структура, както и от основните структуроопределящи понятия – в устройството на рода и държавата, в духовния живот и летоброенето. Така стои въпросът за самоличността на кимерите. 

     Във всички случаи кимерите са индоевропейци - в “Джагфар Тарихи” те са поставени в една общност редом с други индоевропейски народи – масагети, саки, българи, алани, арменци. Там също така кимерите се определят като клон на синдийското племе. Под синдийци могат да се разбират иранските народи, състовлявали основното население на планините на север от Индия, наричани някога Синд.

      Още Раковски е забелязал, че много думи в българския език, считани за “славянски”, имат успоредици както в санскрит и древноперсийския език, така и в келтските езици. В езика на древните българи Петър Добрев различава думи от келтски и ирански корени. Но докато иранските думи се отнасят за обикновени неща от живота, то основните понятия от държавния и духовния живот на древните българи имат успоредици в келтските езици. Смисълът на тези понятия ще изясним в следната таблица (по книгата на Петър Добрев “Преоткриването на Прабългарският календар”, стр. 42) :  

Древнобългарски понятия

 

Келтски  и други понятия  

 

КОЛЕДА – Празник на Българския Праотец

КОЛЕД (келт.) – “празник”

също HOLIDAY(англ.)

КОЛОБЪР – жрец

КАЛЛ – “мъдри” – обръщение към келтски жрец-друид.

КОЛЛ – свещени знания на друидите

КАНАС ЮВИГИ – свещена титла

 на Българския владетел

КЕАН или КАНС – титла на келтски владетели

КАННАС – “Пратеник на Бога” KONIG (герм.) – цар

също KONUNG (сканд.)

КАНАРТИКИН – престолонаследник

КАНАРД (келт.) – престолонаследник, също и ТЕКИН

РИГ – цар; окончание на имената на българските царе ИСПЕРИХ и ТЕЛЕРИГ

РИГ (келт.) – цар

също REX (лат.);РАДЖА (самскр.)

-RICH (герм. и готски) – окончание на царски имена

ДУЛО – името на Свещената Българска Династия

ДУЛА (келт.) – скиптър

ДУАЛ (келт.) – законно наследена власт ; наследствено право

УКИЛ (ВОКИЛ) – име на знатен български род

УКЕЛ (ВОКХИЛ) – високопоставено благородническо съсловие при келтите

БОИЛА – основна българска благородническа титла

БОИЛА – висш държавен функционер

 

ТАРКАН – управител на област или град, или съдия

ТАРГАД (келт.) – областен управител

БАГАТУР – тежковъоръжен конник; старши боеначалник

БАГАДОР (келт.) – келтски воин

БАГАИН – младши военачалник

БАГАИД (келт.) – войскови отряд

 

ОНГЪЛ – укрепено място

 

ONGL (кимр.) – укрепено място

КАМПСИ – учител

 

КАМПА – школа на друидите

ЯНКУЛ – планетата Юпитер; Господарят на небесните светила

ЯНГУ (кимр.) – “главен”, “голям”

          Тези структуроопределящи понятия свидетелствуват за самоличността на нашите прадеди кимерите. Оказва се, че те са народ от групата на келтите. Изредените по-горе държавни титли са свойствени както за древните българи, така и за келтите от Гойделската група, и по-малко за келтите от Гаелската група. Към Гойделската група спадат уелсците и корнуолците – потомците на кимерите. И днес уелсците носят древното име KYMRO, а езика си наричат KYMRАЕG (кимрийски). Поначало съвременните европейски учени приемат, че кимерите стоят в основата на келтската народност, образувала се в земите на Горния Дунав през VI в.пр. Хр., по времето на т.нар. “Халдщатска” култура. (43) А Зонара, цитиран от Йеромонах Спиридон, извежда от Гомер родословието не само на кимерите, но и на келтите (галатите).(44) Така че древните български звания, общи за българи и келти, са изключително кимерийско наследство.  

       Така следва да си обясним и образуването на българския народ: в основата му стои народът БОЛГ, говорещ келтокимерийски език, а към него се присъединява народът на АРИИТЕ, чиито индоирански език се надстройва над основния келтокимерийски. Точно по същия начин се е развивал и езикът на тохарите – сроден с българите народ, живял в земите на север от Памир. В основата си тохарският език е близък до келтския и латинския, но в последствие се е обогатил с индоирански езикови заемки.(45)

От расова гледна точка кимерите са високи и синеоки. Следователно те принадлежат към Нордическата раса – основната раса на индоевропейците, характерна за северноевропейските народи, но също и за българския народ.(46) Самите древни българи също са носители на този расов тип, а не са някакви измислени “туранци” или “монголоиди”, както се опитват да ни заблуждават разни платени съчинители на антибългарски “теории”. За това свидетелствуват изображенията на средновековните български владетели върху печати и цветни илюстрации, както и на техни поданици. Все пак от личен опит ние българите знаем, че не си приличаме с шведите и норвежците. А също така в тяхното наследство няма съществени следи от нашата родова и държавна структура, така че несериозно е да приемаме, че нашите кимерийски прадеди произхождат от Скандинавия. Очевидно Нордическата раса не е една единна същност, и с това понятие не може еднозначно да се обясни самоличността на европейските народи. Нито пък единствено тя съответствува на понятието за Арийска раса. В действителност има три подраси на Европеидната голяма раса, с характерната за ариеца издължена форма на черепа – Кроманьонска (Протонордическа), Нордическа (Северна) и Протосредиземноморска. И трите подраси се срещат сред българския народ, но особено характерен за нас българите е т.нар. Понтийски расов тип, чието име подсказва, че е разпространен в земите около Черно море, и можем да свържем това със сведенията за понтийската прародина на кимерите.(47)  По своите външни белези Понтийската раса е близка до Кроманьонската.                                                                        
                      Кимерите и българските народностни корени (вместо заключение)

     В настоящото изследване ние разгледахме всички налични извори за кимерите с оглед подробното изясняване на въпроса за произхода на българския народ. От общите сведения за кимерите става ясно, че те имат много сходни черти с древните българи. Също като тях нашите прадеди са се прославили с високите си войнски добродетели  и аристократически традиции, и са разпростряли културното си влияние сред много народи по Света. Древните българи също са конен народ, прочут с ценните си породисти коне – наричани “небесне коне”, за които според древноиндийския епос Махабхарата са се водили войни.    

     Древните летописи и някои географски названия потвърждават разказа за разселването на кимерите, представен в Летописа на Раковски – от земите до Волга и Черно море към Балтийско море и Скандинавия. С това те доказват историческата достоверност на Летописа, а заедно с него и на другите документи, свидетелствуващи за кимерийския произход на българите – Джагфар Тарихи, Родословието на Гомер и историята на Прокопий Кесарийски. Съгласно Летописа българите произхождат от онези кимери, които са приели името на Цар Болг, управлявал в “страната на Изток”. Под този страна следва да разбираме земите около р.Волга, която изглежда носи името на Цар Болг. 

     Тази най-ранна история следва да се съгласува и с останалите ранни сведения за българите, за да се възстанови цялоствата история на българския народ. От своята прародина между Волга и Черно море българите трябва да са продължили завоеванията си на запад и на юг. Само така можем да си обясним появата на народа Балхарис с владетел Цимберис в Северна Месопотамия. А също и възникването на древната българска държава в земите на днешен Афганистан, известна под името Балхара. Най-старите сведения за нея ни дават Махабхарата и някои ранни пурани, чието съставяне е отнесено към VIII-VII в.пр.Хр. Оттам нашите прадеди започват да се изтеглят към Европа още през II в пр. Хр., когато някои български плена достигат до Британските острови. В най-ранните уелски и ирландски предания те са наречени болги, и съответно Фир Болг. Преселенията на българите продължават и през II в. от Хр., когато в земите на север от Кавказ се полагат основите на Старата Велика България.

     С въпроса за кимерите не се изчерпвт нашите изследвания върху произхода на българския народ. Както подчертахме в началото, нашият народ произхожда от две народностни групи – кимери-БОЛГИ и иранци-АРИИ. По иранска линия древните българи са родствени с масагетите и саките – два древни народа, живяли в Средна Азия. В тяхното наследство са открити някои общи неща с културата на древните българи. От друга страна , определението тракокимери насочва вниманието ни към траките, които също са наши прадеди. То показва, че траките и древните българи поначало са родствени народи, и няма нищо случайно в избора на Кан Исперих за новата българска родина. Накрая следва да отбележим, че в някои летописи древните българи се определят като родствени с халдеите (влъхвите). Всички тези въпроси са предмет на нашите по-нататъшни изследвания.

  

Библиографска справка

  

1.        Георги С. Раковски. Съчинения т.4 – София, 1982, 250-257 с.

2.        Петър Добрев. Необичайното и необикновенното в ранната българска история – С., 1993, 103-104 с.

3.        П. Добрев. Светът на прабългарите – С., 1992.

4.        Микаел Бащу. Сказание за дъщерята на Хана – С., 1997.

5.        Пиер Кребс. Стратегия на културната революция – Университет Виена, май 1986 – http://www.kanatangra.wallst.ru/

6.        Ганчо Ценов. Произходът на българите и начало на българската държава и на българската църква – София, 1910.

7.        Г.С.Раковски. Съчинения т.4 – София, 1982, с.  261-262.

8.        Мирослав Домарадски. Келтите на Балканския полуостров – С., 1984 , 76-79 с.

9.        Спиридон Йеросхимонах. История во кратце о болгарском народе словенском – Габрово, 2000, 16 с.

10.     Паисий Хилендарски. Славянобългарска история – С., 1972, 53 с.

11.     Спиридон Йеросхимонах. История во кратце о болгарском народе словенском – Габрово, 2000,11 с.

12.     пак там... 17 с.

13.     Робърт Хауърд. Конан Варварина. Кн. 1 – С.,

14.     Джагфар тарихы. Сост Бахши Иман. Т.1 – Оренбург, 1993, 10-12 с.

15.     Петър Добрев. История, разпъната на кръст. Част II. Манипулациите на 20 век – С., 1988.

16.     Herbelot de Molainville. Biblioteque Orientall – Paris, 1697, p.214.

17.     Г. Ценов... 39 с.

18.     пак там -  48-49 с.

19.     Кузман Шапкарев. Сборник от български народни умотворения – С.,1968,с.204

20.     Василий Татищев. История России т.1 – 260 с.

21.     П.Добрев. История на българската държавност – С., 1995, 8-14 с.

22.     Джагфар Тарихы... 10-12 с.

23.     Светлозар Попов. Българската идея и демосферата – Варна, 2001, 77 с.

24.     Херодот. История. Част II – С., 1990.

25.     Жорж Дюдезиль. Скифы и нарты – Москва, 1990, 53-54 с.

26.     Херодот. История. Част II.

27.     The Kimmerians – www.world-destiny.com/The Legacy of Adam and Eva .

28.     The Kimmerians…

29.     Светлозар Попов. Авитохол и Ирник – начало на българската държавност – Варна, 1999, 79 с.

30.     The Kimmerians…

31.     Reinhard Schmoeckel. Die Indoeuropaer.Aufbruch aus der Vorgeschichte –  Berlin , 1999, s.280.

32.     В.Татищев...280 с.

33.     пак там.

34.     Стефан Никитов. Древните цивилизации. Книга II – С., 1983 , 7-12 с.

35.     В.Татищев... 260с.

36.     пак там.

37.     The misterios orygin of Guanches – http://www.atlan.com/

38.     пак там.

39.     http://www.kimmerier.de/

40.     Светлозар Попов. Авитохол и Ирник... 79 с.

41.     The Kimmerians…

42.     П.Добрев. Преоткриването на Прабългарския календар - С., 1994, 211 с.

43.     Reinhard Schmoeckel… s.280.

44.     Спиридон Йеромонах...10  с.

45.     Reinhard Schmoeckel - s.246-349.

46.     Методи Попов. Насредственост, раса и народ – С., 1938.

47.     Peter Boev. Die Rassentypen der Balkanhalbinsel und der Ostagaischen Inselheit und deren bedeutung fur die Herkunft ihrer Bevolkerung – Gofia., 1972.