ТРАКО-КИМЕРИЙСКИ-ПЕЛАСГИЙСКИ ПРОИЗХОД

Българите - потомци на
царствените скити и сармати

Автор: Д. П. Даскалов

СОФИЯ 
1913 

ПРЕДГОВОР 

При изучаване на старото изкуство изобщо и в частност на орнаментиката в България се появява необходимост да се проучи произходът на тъй наречения скито-сарматски художествен стил. Тук обаче се изпречват редица историко-археологически свидетелства за античното минало на прабългарите. 
Съпоставянето на тия материали с най-новите данни на науката ме доведе до известни нови факти и заключения по въпроса за произхода на българите, които излагам в този специален етюд*
С пълна вяра, че допринасям нещичко за правилното разрешение на тоя тъй важен за историята на българите и на славяните въпрос, поднасям скромния си труд пред благосклонното внимание на учените и любознателните. 


* Четен в извънредно общо събрание на Софийското археологическо дружество на 23 май 1912 година. Тоя етюд трябваше да се придружава с множестно черни и оцветени изображения на разглежданите в него паметници, но тяхната скъпа репродукция не позволи за сега това необходимо илюстриране. 
Д. П. Даскалов 


Посвещавам труда си на нашите студентки и
студенти историци.

 

УВОД

С този етюд имаме за цел да проникнем, доколкото е възможно, в мрака на онзи историко-археологически лабиринт, наречен българология, в който се крие въпросът за произхода, бита и културата на древните българи.
Руският професор-византиолог Н. П. Кондаков в археологическите си бележки за Македония [1] казва, че в основните възгледи на българските историци като че ли има едно затаено желание да затъмнят и загладят един твърде съществен въпрос: в какво отношение са били българите-скитници (турци по произход, според Н. Кондаков) към онова славянство, което след тях или заедно с тях се е движило за поселване на Балканския полуостров.

“От тия два елементи, пита Кондаков, кой е съставлявал същинската сила, пред която е треперила Византия? Против кого се е повдигала Византия с всичките си сили при (царуването на) Маврикий, Ираклий, Фока, Василий Македонеца и най-после при Василий Втори-Българоубиеца?”

Същият учен продължава:

“Очевидно отговорът ще бъде един – против оная скитнишка орда, която организирайки своето могъщо нахлуване, е имала в същото време достатъчно сили, или ги е получавала отвъд Дунава, за да извърши не само редица нападения, но и да организира силно и могъщо царство, пред което треперила Византия. Във всички обсъждани въпроси ясно личи премълчаването на тая основна ядка на цялото движение.”

Затаено желание, тоест преднамерено да се затъмнява и заглажда този въпрос, нито сме забелязали, нито можем да допуснем у нашите историци, но е факт, че в нашата историческа литература се чувства едно затишие по тоя научен спор. От друга страна, като че ли едно отдавнашно равнодушие витае над обществената мисъл по въпроса за тъмното начало на българската история. Вероятно по-съвременните и по-належащите социални, икономически и политически въпроси в бързо развиващата се България отвличат обществения интерес от мъртвото историческо и праисторическо минало.
Но за затишието около тоя въпрос има и други причини. Не малко е повлияло преди време и авторитетното мнение на добре известния историк М. Дринов за произхода на българите. Имаме предвид забележката [2], в която той между другото казва: 

“Нас твърде малко ни занимава потеклото на българите, защото тоя въпрос си няма мястото в историята на нашия народ, който не е техен потомък и няма нищо общо с тях.”

По-нататък за слабия интерес у обществото по тоя въпрос е повлияла голямата и нечувана бърканица във възгледите по отношение на народността и езика, както на древните българи, така и на сегашните българи, в европейската и в нашата научна, учебна и популярна литература.
През 1900-та година професорът д-р Шишманов изложи всички безбройни противоречия в една изчерпателна студия [3], която успоредно с голямата си научна стойност, като че ли има и силата да парализира поне у нас всеки по-нататъшен опит или желание да се проникне в античното минало на българите.
Съществена причина обаче за затишието на този въпрос в българската и чуждестранна литература е отместването на същия въпрос от изключителните му исторически основи върху историко-археологически такива. Всички постепенно осъзнаха и осъзнават, че далечното минало на България и на българите трябва да се съзида не само въз основа на приказките на древните писатели, а трябва да се прерови и подземния архив, откъдето да се възстановят основите на видимите с очи и осезателни с ръце непосредствени паметници на живота от близкото и далечно минало. Това осъзнаване изясни истината, че противоречията и разногласията по българския въпрос се коренят между другото и предимно в недостатъчната разработка на южно-руската и българска (мизийска, тракийска и македонска) археология. И че без нейните данни по никакъв начин не можем да имаме нещо повече от няколко недостатъчно обосновани исторически хипотези за произхода на българите.
Съществуващите засега хипотези по тоя въпрос са [4]:

1. Че българите са татари (Енгел).
2. Че са славяни (Венелин).
3. Че са урало-чуди (Шафарик).
4. Че са турци (множество наши и чужди учени).
5. Че са монголи (Нибур).
6. Че са смес от фини, турци и славяни (Френ).
7. Че са угри, както хазарите (Хволсон).
8. Че са самоеди (Рьослер).
9. И най-сетне, като реакция на всички тези хипотези, че не са дошли от никъде, а са си коренни жители на днешна България от памтивека (Д-р Ценов) [5].

След изобилните и твърде ценни археологически находки, особено от последните няколко години, всички тези теории безусловно трябваше да отстъпят вече място на историческото сравнително изучаване на “варварските” древности, като се почне от техните ранни и по-късни източници и се върви по пътя на самите “варварски народи” от южна Русия по направление на север, на запад и на юг. Това сравнително изучаване обаче не е все още обстойно завършено, а и на археологията предстои още много работа, особено в тракийските области. Във всеки случай археологическата наука вече може да пристъпи ако не към окончателното разрешаване, то поне към уреждането (правилното насочване) на спорните въпроси за произхода на българите и за началото на тяхната история.


I. ИСТОРИЧЕСКИ ИЗТОЧНИЦИ ИЗОБЩО ЗА БЪЛГАРИТЕ

Главните източници за историята на един народ, както знаем, са 
1) преданията, 2) писмените исторически документи и 3) веществените и археологически паметници. Понеже повечето от тях относно българите са известни, ние ще разгледаме накратко само по-важните от едните и от другите, като ще се спрем също върху най-новите сведения и придобивки на науката.
Преди всичко ще направим кратък преглед на онези условия, при които древните източноевропейски народи се явяват като наследници на източната римска империя, обновена чрез християнска Византия.
Най-голямото сътресение, което някога е изпитало човечеството, е бил преходът от старата история към новата. Старите идеали, отживели времето си, изгубват своята сила и влияние върху обществото, формите на държавния живот се изменят и на стария римски свят предстои неминуемо разрушение. “В тая преходна епоха, казва Успенски [6], когато не останали хора с определено направление, които строго и неуклонно да вървят към известна цел, само хора от две категории стоят на твърда почва: едните са първите добри представители на започващото да тържествува християнство, а вторите са ония “варварски” народи от южна Русия и Тракия, застрашаващи границите на римската империя, които дошли до съзнание, че с приемането на християнството лесно ще встъпят във владение на наследството, оставено от стария свят.”
В третото столетие става решителното преместване на културните центрове от запад на изток. Рим се заменя с Византия, а сасанидска Персия и южноруските и тракийски “варвари” [7] се явяват като източници на художествените вкусове и битови форми. Ролята на посредници изпълняват от една страна Мала Азия и Сирия, а от друга – преселващите се славяни и българи в самия Константинопол, включително мизийците, тракийците и македонците, които всъщност съставлявали голямата провинция на новата византийска империя. Откакто последните били завладяни от римляните обаче, те били дотолкова елинизирани, че македонците почнали да се наричат гърци, а в Тракия само тук-там по планинските краища се запазило названието “тракийци”.
При все това напорът на “варварите” бил тъй застрашителен за новата римска столица на Тракийския босфор, че християнският император Теодосий Велики, като видял невъзможността да разчита на националния дух у византийците и като съзнал непосилната борба на гръко-римския свят срещу този постоянно растящ напор, решил да организира защита на империята от самите “варвари”. За тази цел на новите поданици трябвало да се дадат граждански права, да се съединят чрез брак с гръко-римляните и свободно да им се открият всички граждански и военни длъжности. Без да гледа на доста сериозната опозиция, Теодосий настоял на своето и самият той се оградил с военни хора от разни “варварски” националности.
Тия “варвари”, които играли важна роля за развитието на раннохристиянското и византийско изкуство, пренесли със себе си собствена култура. Византийският бит и изкуство се изпълват със заети източни и славяно-български костюми, изображения и украшения [8]. Тъй наречената пъстрошита дреха “скарамангия” била славяно-българската горна кожена дреха, елмазените царски “перпендули” били техните от векове носени висулки над слепоочията; “кирбасията” е островърхата им шапка и пр.
Историкът Прокопий [9] отбелязва, че Византия приела от хуните (той разбира българите) в епохата на Юстиниан и наметалото им, и панталоните, и обувките, като усвоила и самите названия на костюмите и другите елементи на “варваската” мода [10]. Въобще шарените материи византийците наричали “фригийски” или “варварски”, тъй като за цариградския грък всички тия приложни изкуства не съставлявали самото (изящно) изкуство, както ясно определя Йоан Златоуст (авторът в ориг. го пише Иван Златоуст – б.ред.), а само варварски разкош [11]. Всички упреци за тоя разкош, толкова обилни в проповедите на 4-5 век, се явяват като протест против “варварските” вкусове, вкореняващи се в гръцкото общество по образеца на нахлулите в империята “варвари”. Класически образованите проповедници не разбирали смисъла на богатите лични и конски украшения и справедливо се опасявали за съдбата на самото християнство под влиянието на новите нрави.
Тоя страх обаче намалял след усилената по онова време мисионерска дейност на цариградския епископ Йоан Златоуст между “варварите”. Той горял духом да разпространява християнската вяра между езичниците и пръв след апостолите Павел и Андрей хвърлил семето на вярата в крайдунавските страни в южна Русия. При историка Теодорих срещаме:

“Аз лично четох писмата му (на Златоуст) до анкирския епископ Леонтий, с които той го уведомява за приемането на християнството от скитите и моли да му се изпратят проповедници.”

Златоуст назначил в арианските църкви (извън стените на Цариград) дякони и свещеници “варвари”. Веднъж след богослужението в една от тези църкви той казал:

“Желал бих аз да присъстват тук елини и като чуят какво се е чело, да разберат силата на Разпятието. Евангелските истини се проповядват и на тоя варварски език, който вие слушахте сега. Скити, тракийци, сармати... и обитателите на край света философстват, след като са превели на своя език Свещеното писание.” [12]

Но политиката на Теодосий спрямо варварите и мисионерската дейност на Йоан Златоуст не се нравили на гърците и римляните, и те почнали да им противодействат. “Империята се намира в крайна опасност”, казва в своята реч пред императора египетският епископ Синесий [13], дошъл в Цариград да поднесе на императора дарове и останал там цели три години, за да проучи “варварската опасност” за Византия. Той продължава така: 

“Не виждате ли, че тези чужди за нас войници, на които сме поверили защитата на нашата страна, могат да пожелаят да господстват над цивилното население? Докато не се е случило това, побързайте да възвърнете варварите към тяхното първоначално скромно положение и се опитайте да използвате националното чувство на своя народ. Преди всичко трябва да отстраните чужденците от управленските длъжности и да ги лишите от сенаторските звания, които те позорят. . . Мъдрата Темида и богът на военното изкуство биха закрили лицето си от срам, ако можеха да видят как варваринът, снел от себе си овчата кожа и нахлузил тогата, започва да обсъжда с римляните държавните работи, като се поставя по-горен от консула и опитните законодатели. . . и не е ли удивително това обстоятелство, че същите тия белодрешковци, които в частния живот изпълняват ролята на прислуга, в политическия се явяват наши заповедници? Какво ще стане, ако те замислят едно общо движение против нас. . . Докато има още време, да очистим нашата войска от чужденците. . . Едно от двете: или варварите [14] трябва да бъдат заставени да се занимават със селско стопанство, или да ги принудим да се завърнат, отдето са дошли.”

И действително, страхът у византийците не е бил напразен. Достатъчно било да настъпи пълното разделяне на римската империя на две половини в края на 4 век сл. Хр., за да се яви едно небивало съюзяване на западните и източните “варвари” в Европа, с цел за общо културно и политическо движение. Едни от “варварите преминават в Азия, а други – франките, бургундите, визиготите, саксите и вандалите, образуват “варварски” държави, а многобройните славяно-български племена, гъсто населяващи низините на Волга, Дон, Днепър и бреговете на Дунава, могли да преминат вече към самостоятелен политически живот, към ново движение, като образуват обширни народни съюзи. Благодарение на тези съюзи, през 5 век, който поставя началото на “средните векове”, европейският свят се намира вече в ръцете на “варварите”.
Император Анастасий около 500 г. дотолкова се отчаял пред мисълта, че правителството му не ще може никога да се отърве от ръцете на северните “варвари”, че се видял принуден да напусне съвсем владенията си и да се грижи само за столицата. Той прокарал яка стена от Мраморно до Черно море [15]. Дринов пише: 

“Всички области, които се намират на север и северозапад от тази стена, бяха оставени на произвола на варварите. Византийското правителство нито вече се интересуваше за тези свои провинции, нито пък знаеше какво се върши там. Това е причината, дето и тогавашните писатели говорят за тези страни тъй тъмно и тъй неопределено, като за някоя съвсем неизвестна страна. Император Юстиниан (527-565) възстанови пак властта на империята над тия земи.” [16]

Но историкът Прокопий обвинява и Юстиниан, че поне той не преградил пътя на “варварите” към Византия и на самия него приписва ужасните бедствия, които понесъл Балканският полуостров през 30-годишното му управление.
“Гети, сиреч славяни”, пише Теофилакт [17], “минават границите на Тракия и причиняват големи беди и главоболия на римските войски.” А Прокопий пише: “Хуни [18], славяни и анти, извършвайки почти ежегодни нахлувания по цяла Тракия, Илирия и Гърция – до Йоническия залив и до стените на самата Византия, като избиваха всеки път или вземаха в плен до 20 мирияди (200 хиляди) хора, направиха така, че тия страни съвсем се обезлюдиха.”

(Тук е мястото да се отбележи, че този превод на Прокопий не е верен. Прокопий пише, че въпросните страни се “присъединили към” - в други преводи се казва и “превърнали в” – “скитската пустиня”. Само в този български превод се казва, че Балканите се “обезлюдили”, за разлика от версиите на английски, френски, руски и вече съществуващия превод на български от д-р Ценов. Това е и единственото сведение, което се сочи като довод за “изчезнането на траките” и за това, че “нямаме и капка тракийска кръв”. Един грешен превод заличава цялото антично население по българските земи. Забележката ми не разваля постройката на мисълта на автора на тази статия, защото “присъединяването към скитската пустиня” и “ославяването” – виж по-долу – са в съзвучие с тезата му. Неверността на превода, където се говори за "обезлюдяване" се потвърждава и от всички по-късни автори от онази епоха, които не виждат етнически промени на Балканския полуостров. Бел.ред.)

Какво се разбира под “обезлюдиха”, виждаме при Константин Порфирородни, който, като разглежда губителите на византийската власт на Балканския полуостров, казва: “Ославяниха цяла Елада и Пелопонес и разшириха своите жилища чак до Средиземно море.” [20]
Интересно е, че знаменитият писател Прокопий, от разказа на когото се възползвал историкът Гибон [21], не различава съвсем ясно българите при тяхното появяване на Дунава от славяните (гл. Войната с готите III.14 – изд. Бонск., стр. 334-6), които дошли след тях или под тяхно прикритие, но той твърде картинно отличава леко въоръжените славяни, които вървели по стъпките на българските конници, почти не изоставащи и на крачка от тях. [22]
Тия именно конници-българи [23] са онези, които представлявали по начало и по-късно страшилището за Византия и които византийците постоянно преследвали в Македония и Тесалия, за да остане спокойно мирното славянско земеделческо население, но тях скоро ги видели пред столицата си и почнали да им плащат данък. За жалост, Прокопий, сравнително най-сериозният византийски историк, който единствен владее реални познания за някои “варварски” племена, твърде малко говори за българите, а византийските историци и летописци след него и след Теофан до Константин Порфирородни са съвсем неопределени. Те само споменават, че българите дошли на Балканския полуостров от бреговете на Дон и че това племе, родствено на хуните, било извънредно многолюдно, диво и войнствено, и със своите нахлувания през 5, 6 и 7 век всяло ужас по цяла Византия и държало в обсада и страх самата столица.
Впрочем славяно-българските племена, населяващи грамадната равнина от бреговете на Дунава до Дон и Волга, били в тесни връзки помежду си, а византийците държали сметка за тяхната политика. При това знаят се ред български царе, а по-рано военачалници, с които византийците водили преговори и на които те плащали данък. За един от тях, на име Тербели, съществува легендарният разказ, как той заставял византийците да покриват с монети хвърлените на земята щит и шлем, а забитото копие трябвало да се покрие до самия връх с копринени платове.

“Но ето че около половината на 7 в.”, казва Дринов, “явява се нова дружина, на която било речено да съедини славяните в едно яко политическо тяло, което да може да спаси, заедно с независимостта, и народността на славяните. Тая дружина беше от неславянско племе, което в първата половина на 7 век съставляваше една доста голяма орда, скитаща се между реките Дон и Волга.”

Това решително събитие – преминаването на българите отсам Дунава е отбелязано в тъй наречения от Раич “Именник на първите български князе” [24] като пределна ера, тоест като точка на деление на българската история на два периода. Като допълнение на тоя именник, наречен от кембриджкия професор Bury “хронологически цикъл на българите” [25], служи колоната с надпис, запазена от старо време в цъквата “Св. Четиридесет великомученици” в Търново, където четем за скромната дейност на Омортаг от Дунава на юг, към Балкана.
Като още по-важно допълнение се яви неочакваното откритие от друга колона с надпис на Омортаг, изкопана през 1905 при станция Крумово-Преслав (село Чаталари) и днес запазена в Народния археологически музей в София. Надписът (на гръцки език), изсечен по каменната колона, гласи: 

“Великият княз Омортаг в земята, дето се е родил, по волята Божия архонт. Държейки лагера си в Плиска, основа аул в Тича (стария Преслав) и разби силата на гърците и на славяните и изкусно построи мост на Тича (гол. Камчия) и на една от колоните постави два медни лъва. Бог да помогне на по волята Божия архонта да мачка под краката си царя, докато тече Тича и да даде на българите да имат много пленници; най-после, като подчини враговете си, в радост и веселие да живее 100 години. Времето, когато бе строежът, според българското изчисление сигорелем, а по гръцкия индикт – 15 (т.е. 822-23 г. сл. Хр.).” [26]

Като продължение на това ценно историческо свидетелство – чаталският надпис и като негово потвърждение дойдоха находките в Абоба (Плиска) [27] – колони с разни надписи, камъни и тухли с различни художествени изображения и неразгадани старобългарски писмени знаци, а също следи от княжески дворец и др.
И така, към 10 август 660 г. [28] българите минават стихийно Дунава [29], не в силата на известен договор с византийците да пазят като съюзници дунавската граница на империята от нахлуването на други “варвари”, или пък че били принудени да сторят това от нашествието и напора на хазарите, а те идат с великата историческа задача в качеството си на законни наследници на Балканския полуостров:
Първо – да избавят и отнемат родината на тракийските и македонските си събратя от господстващото гръко-римско малцинство и...
Второ – да пробудят и спасят поддалите се на елинизиране техни едноплеменници – множеството славяни, които с част от българите отдавна съставяли обширната византийска провинция, предимно като мирни, покорни и работливи земеделци и скотовъдци, обаче съвсем не били сговорни помежду си и клонили вече да изгубят и рода си, и името си, и да станат ромеи, както македонците и тракийците.
Трето – да смажат главата на новата незаконна завоевателка на Балканския полуостров – Византия, и
Четвърто – най-важното, в качеството си на царствени представители на славяните, да основат самостойна българска държава на Балканите, каквато от памтивека имали събратята им – траките, македонците и мизите, и каквато едновременно имали самите българи в южна Русия. [30]

 

VI. ПРОИЗХОД И СМИСЪЛ НА 
НАЦИОНАЛНОТО ИМЕ БЪЛГАРИ

Тук ни предстои вече да се спрем пред оная “велика загадка”, или по-образно казано, онзи “сфинкс на българския въпрос”, който до днес е спъвал почти всички занимаващи се с него. Това е тайнственият мрак, обкръжаващ въпроса: откъде българите са получили националното си име (етноним) “българи” и какъв смисъл има тази дума.
В това отношение особена заслуга се пада пак на археологията, която ни даде и продължава да ни дава ценни сведения за стария бит и култура на славяните, българите, македонците и старите траки, особено за митологията на тези едноплеменници.
През 1908 г. пазителят на Киевския музей за старини и изкуства при разкопките си в киевския Кремъл откри една твърде оригинална постройка от недялани камъни, със следи от централно огнище и множество кости, свидетелстващи за езически обряди на жертвоприношение. На това откритие обърнаха най-сериозно внимание учените, участвали в 14 археологически семинар в гр. Чернигова: всички те признаха, че постройката е фундамент на антично капище от езическо време, забравено кой знае кога и засипано, вероятно след приемането на християнството [130].
Неоспоримият научен интерес, който представляват редките паметници от езическата епоха, предизвиква обстойно научно изследване на новооткрития паметник, който се оказва най-типичен езически жертвеник, посветен на славянския бог Световид. Съответстващи на четирите страни на хоризонта, на постройката му се намират четири изпъкналости от крупни недялани камъни. Цифрата 4, тъй оригинално характеризираща открития жертвеник, е била свещена у всички народи в античния свят, следователно е имала свещен характер не само у езическите славяни, но и у други народи от арийското племе, чиито следи ние виждаме в разните митологии на народите от тази раса. Питагорийците я почитали за особено свещена, вероятно защото отговаряла на четирите страни на хоризонта – пътищата, по които ежедневно следвало главното божество – слънцето. Хермес, покровителят на търговците, пътешествениците и поклонниците, също се ползвал с тази цифра. Местата, където можели да се съкратят търговските пътища, се отбелязвали със знак, наподобяващ на гръцкия четирикраен равномерен кръст, където поставяли стълбове – Херми, които също трябвало да бъдат четиристранни [131].
Като говори за религията на южноруските скити, Херодот казва: “храмове на боговете скитите не издигат, само за Арес във всяко скитско царство построяват четиристранна площадка – светилище, на което забиват железен старинен меч, който представлява кумира на Арес. Върху този меч изливат кръвта на жертвата.” [132]
Руският писател Болсуновски в етюда си за гореспоменатия славянски жертвеник казва: “Макар митологията на южните славяни под влиянието на гръцката и римска култура от рано да е изгубила своя античен характер, забелязва се обаче, че там преобладава култът към слънцето с особените му четири названия, отговарящи на еволюцията на това светило. Но благодарение на летописите и особено на Хелмолд, ние имаме богати сведения за митологията на западните славяни. Балтийските славяни признавали един единствен главен бог, властващ над другите, който бил известен на руяните под името Световид или Светоглед, тоест виждащ целия свят (тук очевидно се подразбира слънцето) и знаменит със своя оракул. За това свидетелства самият идол на божеството в Арконския храм на остров Руяна: той бил изобразен с четири глави, гледащи към четирите страни на хоризонта, също като висшите богове в Индия – Варун и италийския Янус. Между боевите знаци, принадлежност на светилището, имало и орли, както при римляните и гърците.”
Подробно описание на този Арконски храм е оставил съвременникът и очевидецът на неговото разрушение Саксон Граматик (1204 г.). От него имаме сведения, че кумирът държал в дясната си ръка рогът на изобилието, направен от разни метали, който всяка година бил пълнен с вина за предсказване на бедния урожай. Всеки жител на острова трябвало да носи ежегодно по една монета. След всяка победа му принасяли по една-трета част от трофеите; от всички тези средства, пазени от 300 конници и от върховния жрец, приготвяли украшенията на храма. Освен огромното количество злато, тук се пазили и много стари пурпурни одежди и всевъзможни частни дарове, каквито цялата славянска земя принасяла. Мълвата за тия съкровища била причината за похода на датския крал Волдемар, който превзел града през 1168, ограбил съкровищата и унищожил кумира.
Според преданието, Световид имал бял свещен кон, предназначен за предсказване. Само върховният жрец можел да го храни и язди. Вярвали, че с този кон Световид ходил на война срещу враговете на своето светилище и за доказателство посочвали случаите, когато конят често сутрин бил покрит цял с пяна и пот, като че се е върнал от дълъг път.
Това предание идва да потвърди лингвистичното обяснение на името на града Аркон, произлязло от ар+кон; ар на всички стари арийски езици означава светлина, светъл; (ара=жертвеник, съзвездие, фокус; алтар – латинск. alta+ara=висок жертвеник, жертвено огнище). [133]
Според изследванията на Т. Ф. Зелински, славянският Световид не е нищо друго освен Хор при египтяните, Хермес и Аполон при гърците. Четирите символа на този всеобщ бог на светлината били: на изток – ибис, на запад – песоглавец, на юг – вълк, на север – змия. Всеки град и всяка община му давали особено название, в зависимост от качествата, които се смятали за първокласни. Славяните го почитали под имената Хорс, Дажбог, Ясен, Световид, Яровит, Радогост, Троян и др. и като негов символ употребявали свастиката [134], която изобразявали както по дрехите си, така и по съдовете си, по оръжието си и по разни други предмети.
Важно за нашето изследване обаче е едно друго име на славянския бог на слънцето, открито чрез хералдическия паметник на един документ от 14 век или от началото на 15 век, в който има печат, изобразяващ свастика с четири раздвоени стрели в края на кръста, във вид на слънчеви лъчи. Но което е най-важното, свастиката е придружена от славянското си название БОГАР.
Този безценен за нас документ е обнародван още през 1855 г. в Берлин от Ed. Gerhand в Grieeshische Mytologie и преди три години (1909) отбелязан от Болсуновски в горецитираното му съчинение “Жертвеник Гермеса-Световида” (стр.13). Важното изображение обаче не бе посочено от никого като документ за названието и произхода на българите, при всичкото му очевидно отношение към тоя въпрос.
За нас този надпис БОГАР около свастиката е от твърде голямо значение. Този надпис е най-старинното и най-прямото и действително българо-славянско име на бога на светлината, както Аркон – на неговия бял, тоест светъл кон. Както казахме, АР е арийският корен на названието на светлината, а пък БОГ е коренът на тракийското БОГ(ОС), БОГ(АС), БАГ(АС) или БАГА – тракийското название на общото понятие “бог” [135]. Като такова, това име иде не само да обясни смисъла и значението на символа “свастика” у българо-славяните, а и да разгадае най-трънливия от въпросите, който ние тук разглеждаме. То иде да освободи етимологията от многостранното й лутане по въпроса за народното име “българин” и с това заедно да посочи и потвърди всичко онова, което казахме дотук и ще кажем по-нататък за народността на българите. Разбира се, тук трябва да посочим необходимите данни в подкрепа на този факт.
Ние няма да се занимаваме с множеството съществуващи етимологически тълкувания на българското име, на които са основани някои от хипотезите за произхода на българите. Те са изложени и доста обстойно разгледани от проф. д-р Шишманов в неговия “Критически прегледъ” (стр. 605 и следв.).
Ще отбележим само куриозния факт, че при тълкуването на българското национално име твърде малко писатели са търсили опорната точка на умозаключенията си в речта на самите българи и славяни, а голямата част от тях са се лутали в арабските и татарските приказки, както и в турския и монголския език.
А ето, турците и днес наричат българите “булгар”, тоест тъй, както само могат да ги наричат те, татарите и монголите. Тъй наричали същите азиатци българите някога и в южна Русия. Русите обаче никога не са нарекли нито днешните българи, нито някогашните в южна Русия, другояче, освен БОЛГАРИ. Сърбите и хърватите пък не произносят буквата Л и наричат българите “бугари”.
В ония древни времена обаче, когато българите, като царски скити, били огнепоклонници и такива си останали дълго време, след като другите скити, т.е. славяните, отдавна вече почитали Дионис и други тракийски и елински божества, тия последните, т.е. славяните, не са могли да нарекат своите еднородци-огнепоклонници другояче, освен с прозвището “светлопоклонници”, неуклонни представители на бога на светлината, т.е. според техния фанатично пазен бог Ар – БОГАРИ.
Преведено на немски език, това славянско име става Gott-ar, което е название на свещената Сентготардска планина, където вероятно в старо време почитали слънцето. За някогашното му почитане от славяните, освен киевския и черниговския жертвеник, с всички признаци (атрибути) на античния култ на бога на слънцето свидетелстват и археологическите находки на грамадно количество антични керамични образци от крематически, ероматически и херметически характер, които с характерните си изображения потвърждават присъствието край Днепър и Дунава на тоя култ още в неолитната епоха [136].
От това може да се допуска, че това наименование, ако не е било антично арийско название на тези огнепоклонници, то постепенно се е образувало, отначало като прякор, а после като национално име – етноним на царските скити, които строго пазили религиозните си традиции, и е получило по-устойчив и определен характер след пълната диференция в езическия култ на българите и славяните. Това название, като жива езикова форма, с течение на времето добива в разните страни различни вариации (болгари, булгари, бугари, блъгари и в последствие българи), а писателите почват да го отбелязват едва след като тази диференция, т.е. чувствителна разлика в култа на двете главни скитски племена – българи и славяни – се осветлява напълно от лъчите на проникналото ново християнско учение, което почва да възтържествува между скитите, както видяхме, към 4 век сл. Хр. [137]
Сега нека надзърнем по-внимателно в историко-археологическите свидетелства за огнепоклонението на българските и славянските прадеди – скитите и сарматите. Описанието на техните обичаи Херодот почва с религията им [139]. Тавити (при гърците Хестия) стои над всички скитски божества, след нея иде Папай (скитския Зевс) със съпругата си Апи (Гея-земята). Подобно на гръцката Истия и римската Веста, имащи важно значение в гръко-римската митология, скитската Тавити, според Херодот, началото на всички начала, била богиня на огнището, на семейното благосъстояние и се намирала във връзка с почитането на огъня [140]. Клетвата в името на царските истии била свещена – предците на царя се почитали като полубогове [141]. У западните скити Тавити била вероятно богиня на земеделието. Отъждествена с Тавити е египетската Изида, асирийската Милита, финикийската Астарта, мидо-персийската Armaiti и Anaitis и Agni при индусите.
Скитското име Тавити се сближава със санскритския корен, означаващ огън, светлина. Нейното изображение виждаме върху металическите плочки от чертомлицката могила [142].
Във връзка с тези известия трябва да посочим и едно друго, според което и сарматите почитали и се покланяли на огъня. Нимфодор категорично твърди за това почитание при сарматите, както и при древните перси [143]. Според Амиан, във Витиния и Фригия се почитал, подобно на Зевс при гърците, същият Папай (баща) и този именно епитет бил в употреба по целия северен бряг на Черно море и в Мала Азия (Руск. Древн. II, 44). При другите арийци: Варун в Индия, Уран в Гърция, Сварог при славяните, римския Юпитер и германския Один – в по-ограничен смисъл [144].
Други скитски божества, според Херодот, били: 1) Ойтосур – бог на светлината (египетския Хор, индийския Индра, персийския Ойтоксир Митра, гръцкия Аполон), 2) Арипаса или Аргимпас (Афродита, Урания), на която за символ служила свинята, 3) Иракъл и Арес. Царските скити почитали още Тамимасад (Посейдон, морски бог).
Един гръцки надпис, намерен в Рим, от времето на религиозния синкретизъм нарича Аполон – Ойтоксир Митра, име на персийското божество на слънцето. Почитането на слънцето Херодот споменава и при масагетите [145]. Известна е античната статуя на Аполон Масагет в Лувъра.
Този Ойтосур [146] e именно онзи бог, който срещаме при славяните под името Дажбог и Хорс, и който във връзка със слънчевия култ при българите бил наричан Богар. При германците не се среща пълна аналогия на този бог, макар богът Тир (Zio) в някои отношения да напомня отчасти Ойтосур [147]. В могилите на царските скити са намерени изображения със символични знаци на бога на слънцето (виж бел. 146).
Някои от мюсюлманските писатели съобщават, че българите или бурджаните изповядвали магизма и почитали огъня [148]. При по-късните татарски писатели се е запазило преданието, че българите преди приемането на исляма били огнепоклонници. Арменският писател Моисей (Мовес) споменава бога на хуните – Куар, произвеждащ искрите на гръмоносните мълнии и “ефирни огньове”.
Най-после нека споменем, че с огнепоклонението на старите българи се обяснява тъй голямото съсредоточаване на най-значителните нефтови извори в Казанската губерния и то тъкмо около града Болгар.
Изобщо старобългарската религия съдържа висшите отвлечени понятия на най-старите религии и е обработена в по-завършена форма под влиянието на гръко-римското езичество.
Какво е очаквало обаче онзи от източните скити, бил той и самият цар, който измени на слънчевия култ? Това узнаваме от Херодот, когато ни разказва “доколко ревниво източните скити пазят своите порядки и как наказват виновните за тяхното нарушение и за заимстването на чужди обичаи.” [148]
Ето накратко тоя разказ. Скитският цар Ариапит имал син Скил, роден от жена му, която била истрянка (от днешна България, сестра на тракийския цар Ситалк) и знаела гръцки. В следствие на полученото от майка си възпитание, Скил обичал не скитския, а елинския начин на живот. Недоволен от родната си обстановка, като наследил престола, той си направил в град Бористенес (на Днепър) разкошен дворец, обиколен от сфинкси и грифони от бял мрамор, и в тоя град на бористенитите се оженил за туземка. Но не било само това. Той имал силно желание да бъде посветен в тайнствата на вакхическия Дионис и при една от вакханалиите на бористенитите той участвал с празнуващата тълпа. За всичко това той бил свален от престола и осъден на смърт, а за цар бил поставен брат му Октамасад. Скил, като узнал какво му готвят, избягал в Тракия при вуйчо си. Октамасад се явил с войска на Дунава, но насреща му излезли тракийците и боят бил неминуем. Тракийският цар Ситалк [150] изпратил човек до Октамасад със следното предложение: “Защо да се излагаме на изпитание? Ти си син на моята сестра и в своята власт държиш брат ми. Върни ми го, а аз ще ти дам Скил. Нито ти, нито аз ще излагаме на опасност войските си.” Октамасад се съгласил и щом се отдалечил от Дунава, отрязал главата на Скил.
Това събитие се отнася към началото на втората половина на 5 в.пр.Хр.
Подобно наказание и по същите причини е претърпял по-рано и царският мъдрец Анахарс (между 600-560 г.пр.Хр.), правнук на царя Спаргапит, който живял около 700 г. пр.Хр. [151]
От горния разказ на Херодот разбираме, че бористенитите, или живеещите между Гипанис и Бористена земеделци, почитали култа на Дионис. Празненства в чест на Дионис, както отбелязахме, Херодот споменава и при североизточните скити, а именно будините и хелоните, живеещи над царските скити.
От всичко това става ясно, че предците на българите – царските скити и сармати, са били огнепоклонници, т.е. почитали светлината в онова време, когато околните им едноплеменници – прадедите на славяните, почитали вече Дионис и други божества. Не може да има съмнение, че с време религиозното различие между тях е станало още по-чувствително и именно тази чувствителна разлика, осветена от лъчите на проникващото християнско учение, се е изразила в това, че българите трябвало вече да се означат и с името на строго отличаващия ги култ на слънцето, т.е. с названието богари.
Колкото до обичая у старите племена да се наричат на името на някой бог, той отдавна е констатиран от науката. При македонците, та и у днешните българи, е стар и разпространен навик да дават прякори не само на частни лица, но и на цели поселения: живеещите по поляните те наричат полянци, по горите – горяни (загорци в България), край езерото – езеряни и пр.
Професор Кацаров казва: 

“Трябва да забележим, че тракийските племена често носят името си от някой бог, например племето Дии (Thuk. II, 95) в Родопите. Много от имената на боговете продължавали да се употребяват като човешки лични имена (ср. Usener, стр. 349), които или направо за произвеждали от името на бога (напр. Аполон), или са съставени от името на бога и някоя прибавка, напр. Diu-Zenus, Dio Bessus, Deos por и пр. При разлагане на религията името на бога може да се употребява като собствено лично име и направо без изменение. Названието напр. на македонския бог Darsos се среща като лично македонско име (Usener, стр. 171). Томашек (Die alten Thraker, II, 1-56) предполага, че името Ерми (Ermeas), най-висшия бог на одриските царе (Херодот, V, 7), е тракийско. След падането на тракийското царство изгубило се е и значението на бога, тъй че Хереас не се споменава в тракийските надписи от имперското време. Но името на бога се е запазило като собствено име в един надпис, (Mitth. d. d’Arch. Jnst. X, 19), дето срещаме тракиеца Ερμεας Αματοηου.” [153]

Името “Ситалк(ас)” пък се среща като прякор на Аполон. Gruppe го счита за гръцки бог и го тълкува като “бог на житото” – чрез колонистите от средна Гърция той бил пренесен в Тракия, където през 5 и 4 в.пр.Хр. го срещаме като името на царе. “С това мнение, казва проф. Кацаров, не можем да се съгласим. Много по-вероятно е, че Ситалкас е бил тракийски бог на светлината, в чест на когото се пял химн “Ситалкас” (Битът на старите траки, стр. 41).”
Изобщо всички славяно-български божества, концентриращи слънчевата стихия, покриват със себе си личностите на старите князе. Народът гледал на последните като на земни богове или техни потомци, надарени със слънчеви качества. Един пример: по случай разбиването на дружината на тримата братя Ярославичи (Изяслав в Киев, Светослав в Чернигов и Всеволод в Переяслав) от половците, в “Слово О П. Игор” е казано: “Востала обида въ силахъ Дажьбожа внука...”. Авторът на словото въплътява слънчевите свойства на Дажбог, Троян и Хорс в старите руски князе – първо, във Владимир Светославич, второ, в големия страдалец за Русия – Всеволодович Мономах, като паралелно изтъква руските богове Велес, Стрибог и класическите богини Карну, Хелла и Лада. По наследство слънчеви свойства се дават и на доблестния герой Игор Светославич, кръвен потомък (чрез Светослав Ярославич) на Дажбожия внук на Троян [154].
Слънчевата природа на “светлите князе” срещаме както в билините (народните епоси), тъй и в похвалните речи, а също и в дипломатическите актове [155].
Ние сме твърдо убедени, че имаме ясен и интересен случай на прекръстване на царя на името на бога в старинното название на българския цар Борис – Богорис [156]. Това име не е нищо друго, освен названието Бог+Хорус в по-особена форма Бог-(х)орис = бог на светлината.
За влиянието на християнството върху преименуванията на названията на много местности, населения и градове по Балканския полуостров д-р К. Иречек е написал интересна статия “Християнския елемент в топографическата номенклатура на Балканите” [157]. Това преименуване е почнало от първите времена на християнската победа, към които отнесохме и названието Богари. 
Българският черноморски град Аполония, на южната страна на бургаския залив, около 400-430 г. е преименуван по християнски на Сезопол. Хората искали да се избавят от стария езически бог, чието име звучало лошо в названието на града (Archaolog. Fragm. Aus Bulgarien - Иречек). Късно наименование (14-16 век) е промяната на стария град на тракийските серди в София.
Ние ще посочим още по-интересни примери за племенни и други наименования по името на бога. Тези примери косвено или пряко подкрепят “богарския” произход на националното име българи.
Един твърде интересен пример имаме с названието Богоси (както казахме, бог(ос), баг(ас) или бага е тракийската дума за общото понятие бог). Тъй се нарича един овчарски народ от химитическо произхождение, обитаващ една плодородна и живописна равнина в алпийската област, на юг от Абисиния и Бейт-Текуе. Това е остатък от най-древното племе на тая страна. Те са си чергари и до днес живеят в сламени колиби. Страната им бе обстойно проучена по време на пътешествието на Кобург-Готския херцог Ернест (1862 г.) [158]. Богосите образуват нещо като семейна аристокрация с патриархално устройство, при това за господари или свободни (шмагили) се считат само същинските богоси, т.е. потомците на Гебре Теркес, а всичките им подвластни трябвало да избират своя патрон от богосите. Писателите ги означават като потомци или родствени на агавите (гл. Енциклоп. Брокхаус, стр. 196), тоест считат ги за част от южно-руските скити.
Като имаме предвид историческия факт, че в петото столетие скитите се придвижват и едни отиват в Азия, а други на запад в Европа [159], особена важност за нашето изследване добиват названията Богара, богарни полета (наречени още ляли) в средна Азия, тъй се наричат тия полета, които се засяват под дъжд, без изкуствено напояване, главно с лятна пшеница.
Известно е в науката селото Богас (Богас-кьой) в Мала Азия. Там бяха намерени плочките с оня клиновиден надпис, прочетен от M. Wincler, от който се вижда, че първенците в тая тракийска област се наричали Ари. Според Стефан Византийски, най-старото име на Тракия е било Ариа. Ари се наричали и тракийските племена, които прогонили индийските дравиди. Херодот (IV, 52-84) споменава скитски цар Ариан, който направил първото статистическо преброяване на скитите. Богдо се наричат две планини в Астраханската губерния в киркизските степи, на левия бряг на р. Волга.
Богория е едно от най-старите полски села (със 74 къщи и 716 жители) в Радомска губерния. Богория се нарича и полският герб – на червено поле два краишници от стрели, едната надолу обърната, и шлем, а над него птица със стрела в клюна си. Тоя герб често се явява по литовските монети на Сигизмунд III (1606-1618).
В Унгария има населения, наречени богшани (немски, нови, влашки и войтек) [160].
Богомилските еретици от България западните писатели наричат bougri, от тях произлиза френската дума bougre.
Но ние по-рано казахме, че повечето от писателите, които тълкуват националното име българи, изхождат от етимологически области, намиращи се извън кръга на българо-славянския език, като в повечето случаи се основават на дребнави слогови сравнения или на незначителни арабски, татарски и други приказки. Тук трябва да съобщим сега, че именно този тъй куриозно игнориран българо-славянски източник ни дава най-ценни, ясни и основателни потвърждения на славяно-българския произход на това национално име. Ето няколко такива примери [161].
Между събираните в Македония етнографски и др. сведения от М. Цепенков срещаме следното предание за наименованието на българите, слушано от стари македонци в скопско: “Имало едно време четворица братя, дошли в Русия от далеч “може би от Индия”. Единият от тях се заселил дето сега живеят русите, другият във влашката земя, третият в сръбската, четвъртият, който се казвал Богор, се заселил край Волга, а после се прехвърлил отвъд Дунава. От Богор са се нарекли така бугарите.” [162]
В споменика на сръбската кралска академия (т. XXI, 1898, стр. 6) е съобщено за словото на философа Дамаскин, където е казано, че е преведено “оть езика грьческаго на БОГАРСКАГИ езикь”.
В изследванията на Трайко Китанчев из Ресенско, издадени в съчинението му “За ударението в думите в Ресенския говор от западно-македонското наречие” названието българин се констатира във формата БОГАРИН. А в изследванията на Шапкарева, пак в Ресенско, отпечатани в Министерския сборник (т. II, стр. 329), названието БОГАРЦИ се явява като племенно име в Ресенско.

И така, съвкупността на всички дотук изложени исторически и археологически данни, взаимно едни с други поддържащи се, ни довежда до следното заключение: Първо, че най-старите българи, същинското име на които е богари (както на цар Борис - Богорис), не са били никои други, освен преки потомци на огнепоклонниците царски скити и сармати. Сарматите, живеещи край морето, около Кимерийския босфор, а царските скити по на север, в съседство с тях. Второ, че компактната маса западни скити и някои от североизточните (без андрофагите и меланхлените, които били фински племена, и аргипеите, ясно очертани като татаро-монголи) представляват т.нар. протославяни. Трето, че всички славянски и български общества са едноплеменна раса.
Какво обаче е потеклото на тая раса?

VII. ТРАКИЙСКОТО ПОТЕКЛО НА СКИТО-САРМАТИТЕ

Старите гръцки и латински писатели са ни оставили множество разкази за родството или едноплеменността на южноруските древни народи с тракийците, но специално за самите тракийци сведенията им са забележително оскъдни [165], в следствие на което беше извънредно трудно да се приложи сравнителният метод на изследване на фолклора на тия сродни племена, за да се провери истинността на споменатите разкази. Но археологията и тук идва на помощ със своя непрестанен принос, особено към тракийската и славянска митология, а също и с откритията и изследванията в областта на нумизматиката, керамиката и други приложни изкуства.
Професор Кацаров, като говори за частната поземлена собственост при тракийците [166], посочва следния разказ от Ксенофонт (Anab. VII. 5-12) за тракийските племена, живеещи по брега на Понта (Черно море) около Салмидесос:

“Много от корабите, които плуват към Понта, попадат тук на плитки места и се изхвърлят на брега. . . Живеещите наоколо траки са разделили с погранични стълбове местността на дялове и всеки ограбва това, което попадне в неговия дял. Разказват, че преди да се разделят много траки се убивали взаимно при грабежи.”

Както виждаме, този разказ е почти идентичен с херодотовия за таврите (IV, 99). По-нататъшните сведения на г-н Кацаров хвърлят достатъчно светлина върху причините, заради които древните писатели говорили за крайморските траки като за по-културни елементи. На стр. 731 той пише:

“Между тракийските племена са съществували диалектически и културни различия, някои от които са се запазили дори в оскъдната ни традиция. Племената, които се намирали по-близо до бреговете на морето, били по-напреднали; а колкото повече се отивало на север, културата ще да е била по-ниска и по-примитивна.”

(Комичното в това наблюдение на автора, иначе уважавания проф. Кацаров, е, че същото нещо, но съвсем в прав текст се казва още от Омир и историята му за Одисей, в онази нейна част, когато героят установява, че крайморските траки са по-отракани в някои неща от по-отдалечените от морето. Явно авторитетът на Омир е оставил своят отпечатък в по-късните гръцки автори, а чрез тях се е пренесъл дори върху уважаваните съвременни изследователи на античността – бел.ред.)

Както видяхме, Much (Die H. d. I,стр. 95) и Schmidt (Zeitschrift fur Etnologie 1904, стр. 626), също Цунд (в своя реферат за разкопките в Тесалия) приписват домикенската култура в областта между Дунав и Днепър на траките, като причисляват към тях, специално към малоазийските им племена, и троянците. Въобще големият древнотракийски народ е населявал не само Балканския полуостров, но и южна Русия, и почти цяла Мала Азия.

“Тракийският народ (казва Херодот [167]) е най-многоброен след индийците. Ако тоя народ го управляваше един човек и една воля, той щеше да бъде непобедим и най-могъщ. Но това единство го няма между траките и от това зависи тяхната слабост. Те са се поделяли на много племена, от които всяко си има собствено име, според мястото, което заема, и живее отделно от другите.”

Как добре само се е сетил за траките българският историк Дринов като говори за произхода на българите (стр. 31).

“Ако на Херодот се бе случило да описва славяните, ние не се съмняваме, че той щеше да ги опише с такива думи, с каквито видяхме той описва предишните жители на Балканския полуостров трако-илирийците.”

Интересно е съобщението на Страбон, че племената, живеещи по негово време (1 век сл.Хр.) край Дунава, представлявали смес от скити, сармати и гети с тракийци [168]. Страбон пише:

“Цялата страна между Истъра и Бористена представлява първо пустинята на гетите, после земята на тиригетите, зад които сармати азиги, наречени басилии, сиреч царствени, и урги. Повечето са номади, а останалите се занимават със земеделие; същите те обитавали, казват, по Дунава, често от двете му страни. Над тях живеят бастарните, а най-северните са роксоланите, населяващи равнината между Танаида и Бористена.” (VII, 3-17)

През 1894 г. се появи научният труд на томския професор Флорински “Първобитните славяни по паметниците на техния доисторически живот”, където между другите паметници се разглеждат и отнасящите се до българите. Изхождайки от ново археологическо гледище, Флорински намира, че българските паметници изобщо не са фино-татарски, както дотогава мислеха повечето историци, а са от чисто славянски характер. А на стр. 89 той изрично казва:

“Българите са славяни, също като тракийските племена, скитите и сарматите.” [169]

Професор Ростовцев ни дава изобилен материал в своите статии, както върху керченските фрески, открити през 1891 година, така и върху епиграфическите и скулптурни паметници, намерени при разкопките на едно езическо светилище в Ай-Тодор през 1907 г., които авторът доказва, че са от чисто тракийски характер [170].
Особено важен по същия въпрос е научният труд по нумизматика от почетния археолог А. Берте Делагард [171] в записките на Имп. одеско общ. за история и древности (т. XXIX, 1911) под заглавие: “О монетах властителей Боспора Кимерийскаго, определяемых монотрамами” (стр. 117-232). Там се разглеждат предимно ония монети от Кимерийския босфор, които нямат определен надпис, а само едно тайнствено съкращение на името, във вид на монограм. От изследванията става явно, първо, че това са имената на босфорските царе и, второ, че тия имена са същите и на царете в Тракия – обстоятелство, което иде да признае връзката между скито-сармати и тракийци, и властващите в тях родове. И в Тракия, и на Босфора са известни Рископорити, Котиси и Риметалки.
Най-после, при сравнението на крамическите находки в южна Русия с ония в България, складирани в Народния музей, пред нас се изпречват редица очебийни свидетелства за родствения бит и култура на населяващите ги племена [172].
При редица класически писатели се срещат данни за сходството на бита и културата на древните траки с бита и културата на славяно-българите, но, както казахме, сравнителното изучаване на тези данни и съпоставянето им с новите сведения на науката е в своя зародиш.
Археолозите постоянно ровят из недрата на майката земя и науката ежедневно ни поднася капка по капка нови сведения из този подземен архив, които потвърждават едноплеменността на българите и славяните с траките, а заедно с това и еднакво дълбоката древност на едните и другите едноплеменници.

 

СТАРИТЕ БЪЛГАРИ

Йордан Табов

Откъде произлизат българите?

Последната дума на науката като че ли е от Азия, от областите около Северозападен Китай, някъде около Памир, или Алтай, или Тян-Шан. Или от района на Волга и Дон. И ние чакаме с надежда някой да открие в загадъчните далечни страни повече подробности – какво са правили там, кои народи са били техни съседи, кога и защо са тръгнали насам, къде са спирали по пътя си...
И като чакаме, чуваме по нещо: тук и там се среща някоя дума, която прилича на българските. Тук и там – неясно сведение, което може би се отнася за някой български владетел. Тук и там – някоя легенда...
Но ние чакаме, а убеждението не идва. Може би защото искаме прекалено много да научим нещо определено за стари събития, за които няма информация?

Или може би защото търсим в грешната посока?

* * *

Теориите за произхода на българите най-грубо могат да се разделят на две групи:

А) Българите са пришълци от изток (тюрки или славяни, или някое друго “племе”, или пък смес от такива народи).

Б) Българите са местно население в централната и северозападна част на Балканския полуостров.

Първата доминира – тя е безрезервно възприета от официалната историческа школа на 19 и 20 век. Към втората като че ли се отнасят само някои стари “погрешни” и “наивни” схващания. За първата се пише много, а за втората – почти нищо.
Но в следващите редове ще предложим доводи в полза на теза именно от втората група.

* * *

Специалистите добре знаят, че в доста средновековни и антични хроники и други документи се споменават прояви (главно военни) на българите на Балканския полуостров от времето преди Исперих.
Например:

1) Византийският поет Йоан Цеца пише:

“И тогава всички пристигнаха в Авлида с кораби,
и заедно с тях Ахил, синът на Пелей
и на Тетида, дъщерята на философа Хирон,
водейки войска от хуни-българи-мирмидони
на брой две хиляди и петстотин.”

(ГИБИ10 с. 104)

2) Йоан Малала и Йоан Екзарх направо твърдят, че Ахил е бил българин (ДЯК ком. с. 211).
3) Мавро Орбини цитира сведения на Марк Аврелий Касиодор, че българите са се сражавали с римляните около 390 г. (МАВ с. 51-52).
4) Павел Дякон, Готфрид Витербски, Алберт Кранц и Павел Емилий пишат, че българите, които ЖИВЕЕЛИ ОКОЛО ДУНАВА, в 450 г. нападнали краля на лангобардите Агилмунд, убили го и разбили лангобардите.
5) В преписка към хрониката на Манасий се казва, че по времето на император Анастасий (491-517) българите ЗАВЛАДЕЛИ земите около Видин и Охрид (МАН с. 123).
6) Зонара в житието на император Анастасий пише, че българите нападали Иллирик (МАВ с.52) и че той е построил Дългата стена от Черно море до Мраморно море за отблъскване на техните набези (СИД с.50). Ако по това време България наистина се е намирала около Дон, както се твърди в днешните учебници и монографии, едва ли би била такава постоянна заплаха за Византия, че заради нея да се построи нещо толкова мащабно!
7) Раич съобщава, че според Прай около 500 г. българите, предвождани от Либерт I или Бузар, ЗАВЛАДЕЛИ МИЗИЯ И СЕ ЗАСЕЛИЛИ В НЕЯ (РАИЧ с.81). 
8) Дюканж, Льо Киен и др. Започват списъка на архиепископите на България с Протоген Сердикийски, живял по времето на Константин Велики (АС с.202 и с.261).

Този списък може да бъде продължен с още много факти (вижте например СТАМ), които убедително оформят следната картина: българите са един от основните воюващи, завладяващи, заселващи се, участващи в църковния живот на Балканите народи през 4-7 в., и ако някой иска да твърди, че по това време те не са били постоянни жители на тези земи, то той трябва да докаже такова твърдение със сериозни аргументи.
Горните примери ни предлагат няколко “минавания” на Дунава и “завладявания” и “заселвания” на българи в Мизия и Македония. Отношението на официалната историческа школа на 19-20 век към тях обаче е странно: тя предпочита да постави на преден план едно друго събитие – 

минаването на Дунава от дружината на Исперих

- и да го ползва за предубедени изводи. Нейният подход вече е породил цяла конструкция, бедна откъм документални потвърждения, но с ясна идейна насоченост – да внуши безапелационно, че българите са пришълци в собствената си земя, като им устави за утеха възможността да си измислят легенди за “велики завоевания”, които малцина извън границите на България познават, а като ги чуят най-често ги възприемат със снизхождение.
Тази конструкция, която можем да наречем “мит за Онгъла”, обхваща придвижването на “чергарското българско племе” от изток – от Алтай или от границите с Китай до Балканите – и смесването му със славяните.

Къде е истинският Онгъл?

Ще сравним сърцевината на Мита за Онгъла с един епизод от английската история, който описва нашествието и заселването на саксите в Британия. Действието в него се развива в средата на 5 век, а данните са от древните хроники на Достопочтения Беда (The Venerable Bede, 672-735), Нений (Nennius, края на 8 в.) и Галфрид Монмутски (Galfridus Monemutensis, ок. 1100-1155) (БРИ с.180-181 и с.278)
Маркираме основните моменти:

1. Саксите са били изгонени от родните си земи, както и “прабългарите”.
2. Предприели са дълъг поход на запад, както и “прабългарите”.
3. Намерили са временно убежище на остров, както и “прабългарите”.
4. Островът на саксите и островът на “прабългарите” са свързани с едно и също латинско име “Ангулус”. Първият се отъждествява с датския Оггул, а за втория се счита, че се е намирал в местността “Онгъл”, чието име на гръцки се изписва като “Огглос”, а на латински “Ангулус” (приликата на ОГГУЛ и ОГГЛОС също е очебийна).
5. Островът на саксите се е намирал в Дания, а островът на “прабългарите” до Дунав (на английски Дунав е Danube и е съзвучно с Дания).
6. От Оггул саксите започнали успешно завладяване на обширни територии в Британия, а “прабългарите” от Онгъла – на обширни територии от Византия.
7. Първоначалното заселване на саксите било в околностите на стар римски защитен вал, такъв вал има и близо до “Дунавския Онгъл” – валът на Траян, наречен с това име в чест на римския император Траян.
8. Саксите идват от Германия, а водачът на българите Исперих носи име с германско окончание “рих”.

И така, един и същ разказ за преселване и някакъв “ангулус” – с незначителни деформации на имената и украсен по различен начин с второстепенни подробности от местната британска и българска историческа реалност – е вплетен в старите истории на Англия и България. В подобни случаи казваме, че това е “блуждаещ сюжет” (или клише) – повтаря се тук и там, и обикновено е трудно да се установи откъде произхожда.
Любопитно е да се отбележи, че Рънсиман, написал една от известните съвременни версии на българската история, не е отбелязал повторението на това важно и за англичаните, и за българите събитие, въпреки че той като шотландец без съмнение е познавал отлично и английските хронисти.
Едва ли би могло да се мисли, че той преднамерено би прикрил подобен факт. Тъй като добросъвестността му не буди съмнение, струва си да обърнем внимание на психологическия аспект в дейността на историците – доколко те са в състояние да преодолеят бариерата на догмата на “авторитетите” и на първичните си подсъзнателни предубеждения? Ако още в студентските си години са си изградили някои схеми, стереотипи и образи, които са погрешни, колцина от тях биха могли да ги разрушат безболезнено?

Критики на Мита за Онгъла

Не са малко историците, които оспорват различни аспекти на “масовия” (описан в учебниците) вариант на тезата за преселването на старите българи от “далечни източни страни” към днешна България и “претопяването” им от славяните.
На атака се подлагат:

1. Малобройността на българите.
Изтъква се например, че десетина хиляди човека не биха могли да организират единна държава на голяма територия, каквато България е обхващала още от времето на Исперих.
2. Номадството на българите.
Тук типичен довод е: как са могли едни номади още с идването си в североизточна България да построят град като Плиска, с големи каменни палати, разкош и т.н.?
3. Разтварянето сред заварените славяни.
Лансират се комбинации на идеи за големия брой на новодошлите българи и изселването на славяните.
4. Образуването на “нова държава”.
Подлага се на критика придаването на сакрално значение на 681 година като “начало на българската държава” и се развива идеята за приемственост не само в “прабългарската” династия на Исперих отпреди 681 г., но и в цялата държавна организация. Понякога се прокрадва и мисълта за едно постепенно, траещо десетилетия преместване, стъпка по стъпка, на границите на държавата от Северното Причерноморие на запад и югозапад.
5. Културната изостаналост на пришълците.
Тъй като номадството е естествено свързано с ниско културно ниво, официалната историческа теза закономерно развива у българите съответен комплекс, който води до желанието непременно да се обясни какви уникални качества са имали прадедите им. Възхваляват се тяхната дисциплина, преданост, жертвоготовност, способности в търговията и занаятите. Напроследък вниманието ни се насочи към календара им, който наистина е с висока стойност.
Към тези пет точки могат да се добавят и други.
Интересни изложения на някои от изброените критични направления могат да се намерят в книгите на П. Добрев, М. Драганов, Ив. Божилов и др.
Но най-ясно и последователно несъстоятелността на Мита за Онгъла е показана от д-р Ганчо Ценов. Вероятно той е първият, който научно обосновано е предложил хипотезата, че българите са старо местно население на Балканския полуостров, живяло в неговите централни, североизточни и южни части, включително и на полуостров Пелопонес. Неговата цялостна научна дейност (резултат на която са международно признати научни трудове) заслужава много сериозно внимание, но преди да преминем към нея, следва да зададем един риторичен въпрос:

Кой е Ганчо Ценов? Защо е почти неизвестен сред българските научни среди?
И вместо отговор да продължим с въпроси: Защо книгите му са изчезнали от библиотеките, защо са практически недостъпни за читателите?

Ако теориите му не са верни, къде са критиките срещу тях?
Резултатите от политическата и научната цензура, на която са били подложени той и трудовете му, както и от личната неприязън на някои от нашите изтъкнати историци от миналото към него, са печални: не би било пресилено да се каже, че те са отложили с десетилетия належащото сериозно преосмисляне и реформиране на старата история на Югоизточна Европа, а заедно с това и на старата световна история.

* * *

Книгата “Кроватова България” на д-р Ганчо Ценов.

Неотдавнашното й издание (вижте ЦЕН5) извади част от научното наследство на нашия голям учен от дългогодишната забрава. В нея са изложени някои от аргументите, с които той обосновава тезата си за произхода на българите. Тук нямаме възможност да ги повтаряме или да ги обсъждаме подробно. Ще се ограничим с кратко резюме и няколко интересни примера на опровержения, с които той атакува твърденията на опонентите си – все добре познати имена на византолози от официалната историческа школа.
И така, на страниците на “Кроватова България” авторът привежда сведения от стари гръцки и латински хроники и документи за българите на Балканите, в които са описани завладявания на градове и области, заселвания, съюзи на българите, нашествия срещу тях, името “България” за земи тук, твърдения, че българи живеят в Мизия, Тракия и Македония, и др. подобни.

Много или малко са те? Убедителни ли са?

На този въпрос е най-добре да се отговори със сравнение. Ако съпоставим

1) сведенията за българите на Балканите през 4-7 век, цитирани в трудовете на Г. Ценов, и
2) сведенията за българите на Балканите през средата на 8 век, 

можем да констатираме, че първите са повече по количество, по-красноречиви и убедителни. Ако не подлагаме на съмнение пребиваването на българите по нашите земи през втория период, какви са основанията да го отхвърлим за първия?
Нека да видим какво пише в рецензията на Ханс Филип, който се е запознал внимателно с труда на д-р Ценов за произхода на българите:

“Ценов излиза от една подробна проверка на литературните източници, които мнозина от неговите предшественици едва ли са виждали. Той улеснява читателя, като ги отпечатва и в оригинал... 
От същите източници се вижда, че българите са се намирали на юг от Дунав още около 350 г., тъй че те не са дошли едва през 679 г. от Волга, а се споменават не само преди славяните, но и преди хуните в Илирия и Тракия...
Във всеки случай Ценов има право да се опира на известието (на Теофан), според което Баударий, военачалникът на Юстиниан I, събирал войски в Скития и Мизия (самият Баударий е бил военачалник на Скития), т.е. в областта на Римската империя, или южно от Дунав...
Мизия и България се споменават и в картата на св. Йероним от 4 в. – “Moesia hec et Vulgaria”. Понеже подобно нещо известява и хронографът от 354 г., когото Момзен издаде, където “Ziezi ex quo Vulgares” (Циеци, от който са произлезли българите) са поставени в Тракия, принуден съм да си изменя предишното мнение. Аз по-преди отхвърлях картата на Йероним, понеже той е живял през 4 в., а смятах, че е окончателно доказано, че българите са се появили в Мизия едва през 679 г. Сега виждам, че Йероним и хронографът казват едно и също нещо и че българите са живели действително в Мизия още през 350 г.
Съгласно с това е и че готът Теодорих е бил воювал с българи за Сирмиум, т.е. за Илирия. Това се съобщава от Енодий, който споменава един “ductor Vulgarum” (войвода на българите), после от Касиодор в хрониката му от 504 г...
Всички посочени факти, които съставляват само една част от онези, които Ценов е отпечатал в оригинал, доказват, че българите са живели още в 350 г. покрай долния Дунав във Византийската империя, т.е. южно от долния Дунав и че те са били един могъщ народ не само в Мизия, но и в Тракия и Илирия.”

(“Philologische Wochenschrift”, кн. 10 и 11 от 14 март 1931)

Такава реценция е нещо, което си струва да бъде прочетено не само един път, и не само за да се уверим, че доводите на д-р Ценов са многобройни, прецизни и убедителни, но и не на последно място, за да видим как постъпва истинският учен (в лицето на Ханс Филип), когато възгледите му са опровергани. Как намира сили – разбира се, след колебания и внимателна преценка – да приеме истината и да се откаже от онова, което той самият е писал преди години и с което е живял голяма част от живота си.
От горния цитат научаваме, че “Ценов излиза от една подробна проверка на литературните източници, които мнозина от неговите предшественици едва ли са виждали”. Но все пак и преди, и след него в научно обръщение са и някои хроники и документи, на които се позовава и той самият. Как става така, че от почти едни и същи данни различни учени стигат до коренно противоположни изводи? Няма ли тук някакво противоречие?
Самият Ценов сочи изкривяване на смисъла, което мнозина негови колеги и съвременници допускат при ползването на първоизточниците. Ето два примера:

“В. Златарски... пише, че Теофан и Никифор... казват, че българите, след като се настанили в страната между Дунав, Стара планина и Черно море, почнали да господстват над заварените тук славянски племена, от които едно – северите, преселили... на изток и пр. И това е измислица, която се приписва на Теофан и Никифор, защото тези автори не казват, че българите започнали да “господстват” тук над славяни, а казват, че българите (в Мизия) са били в съюз със съседните славяни. Златарски изопачава Теофан с неверния си превод...” (ЦЕН5 с.69)

И още:

“Как предава тези факти В. Златарски?
Понеже те изобличават неговата теза, той го удря на лъжа. Той предава думите на Теофан, че Никифор тръгнал на война против българите и завзел Одрин, от което се разбира, че Одрин е бил български град, тъй: “Никифор потеглил на поход против българите, но като стигнал до Одрин, върнал се”, от което се разбира, че Никифор се е движил из византийска земя и че Одрин е бил византийски град.
Второто тук от нас посочено място на Теофан и на Михаил Сирийски, които казват, че Никифор отрязвал даже ушите и другите окичени телесни части на християните, за да ги ограби, че умъртвявал децата им по един нечувано жесток начин, само и само да събере богатства, Златарски предава тъй:
“Отрязвал ушите и други членове на войниците, които се докосвали до плячката”, от което се разбира, че “православният” Никифор отрязвал даже ушите на войниците си, за да защити българите от плячкосване! Крум бил оня, който нахлул във Византийската империя да коли и плячкосва християни, а Никифор излязъл да ги защитава! По-безочливо фалшифициране на истината едва ли човек може да си представи.”

(ЦЕН5 с. 104)

Полемичният тон в горните цитати е насочен против В. Златарски, но Ценов е бил наясно, че всъщност източникът на деформации е другаде. Затова по друг повод той изрично казва:

“Златарски в случая е преписал Голубински и Шафарик, но за да придаде важност на работата си, той казва, че Теофан и Никифор са разправяли подобно нещо.” (ЦЕН5, с. 145)

Доколко дейността на Шафарик и Голубински отговаря на съвременните научни изисквания и защо авторитетът им сред официалната византология е бил толкова смазващ?
Защо работата им по създаването на версиите за историята на Югоизточна Европа съвпада с периода, когато се е разпадала Отоманската империя и е трябвало да се обосноват териториални претенции?
Как например са били отхвърлени добре мотивираните теории на нашите големи учени Й. Иванов и Е. Георгиев за съществуване на българска писменост преди Св. Св. Кирил и Методий?
Най-добре е да оставим тези въпроси без отговор и просто да се обърнем към тезата на д-р Ганчо Ценов за произхода на българите:

1. Българите са населявали Тракия и Македония преди Аспарух и не са никакви пришълци, нито пък турано-монголци, а автохтони (местно население).
2. Българската държава е била основана много преди Аспарух, като се е простирала до самите стени на Цариград и е обхващала всички земи от Карпатите до Бяло море и от Черно море до Адриатическо море (с изключение на северозападния край на полуострова) и до Йонийско море.
3. Българите са първият народ в Европа, който е приел християнството направо от апостол Павел.
4. Те са имали самостоятелна църковна организация още от времето на Константин Велики, когато е било преведено Св. Писание на български език с оригинална българска азбука.
5. Изповядвали са самостоятелно християнско верую, различно от гръцкото и римското, и по времето на Юстиниан Велики са успели да си извоюват автокефална Българска архиепископия в гр. Охрид с ранг равен на Римската католическа църква. Тази архиепископия се е простирала от Панония до Пелопонес.

Всичко това обхваща една обширна тема, която тепърва предстои да бъде обсъждана обективно, за да се види, че заключенията на д-р Ганчо Ценов от направените от него изследвания са в много голяма степен верни. Като отбележим само мимоходом, че тези заключения се получават и на базата на друг вид съображения, различни от използваните от него (вижте книгата ТАБ), и че вероятно Св. Писание е било преведено (а възможно и отчасти написано) на български език ПРЕДИ Константин Велики, минаваме към непосредствените цели на тази книга, а именно: да добавим доводи за верността на първата теза на д-р Ганчо Ценов.

БЪЛГАРИТЕ СА ПОТОМЦИ НА
НАЙ-ДРЕВНОТО НАСЕЛЕНИЕ
НА
БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

Синтез между Хунорската и Тракийската
теории за етногенезиса на българите

Д-р Владимир Георгиев
Николай Павлов
Петър Голийски

Една от основните цели на Българска орда-1938 е създаването на единна концепция за българска история. В този смисъл особено перспективна е възможността за синтез между Хунорската и Тракийската теории за произхода на българите. Преоткриването на трудовете на Димитър Съсълов и д-р Ганчо Ценов е една от основните заслуги на съвременната Българска орда. Въпреки че на пръв поглед техните научни дирения за българския етногенезис имат различни посоки, съществуват и възможности за синтез на натрупаната и анализирана от тях научна информация. Особено в контектста на натрупалата се през последните години нова научна информация, потвърждаваща техните хипотези за произхода на българите. 

Търсенето на синтез между Хунорската и Тракийската теория за етногенезиса на българите не е насочено само към миналото. Целта на този синтез е да се докаже, че въпреки големите миграции на древния български народ, именно Балканска България е нашата “Земя завинаги”, нашата “Обетована земя”. Именно днешна България е нашата прадревна люлка, която напуснахме в зората на човешката история и към която се завърнахме преди хилядолетие и половина. 

Следва да се има предвид, че предлаганият синтез би изглеждал абсурден, ако се приеме, че в периода IV-VI в. “хунори” е идентично по значение на “хуни”. Редица исторически данни подсказват, че в едни по-широки етногеографски рамки терминът “хунори” не е идентичен с “хуни”, а обозначава група от повече или по-малко сродни като бит, раса и материални култура европеидни народи, населяващи огромното пространство от река Сър-Даря до езерото Байкал. В този етногеографски контекст българите също са хунори. 

Съгласно някои сведения първата поява на българите в Източна Европа може да се обвърже с появата на кимерийците през VIII в. пр. Хр. Такива податки има в “Зографска Българска история” (XVIII в.), у Ербело дьо Моленвил, Жозеф дьо Гин, Димитър Хоматиян и дори в “Джагфар Тарихъ”. Според едно от мненията дошлите от изток кимерийци етнически са били близки до траките. А според друго мнение – до иранците. Установили се в Приазовието, Прикубанието и по долното течение на р. Дон, кимерийци и българи влизат в контакт със завареното тракийско население. От района на северното Причерноморие кимерийски вълни, в състава на които е имало и българи, стигат до Мала Азия, Балканите и дори до Испания, а оттам и до Ирландия (известните от ирландските саги “Фир Болг” – народът на Бог), известен с това, че той донася на Британските острови ритуала за влизане в битка с тъпани и... гайди.
Една трако-кимерийска група се установява и в днешен Азърбайджан. Вероятно именно появата на Балканите по това време на древни български преселници е основата на сведения от собствено българската средновековна историческа традиция, използвани от йеросхимонах Спиридон, поп Йовчо Попниколов и от неизвестния автор на Зографска Българска история, които пишат за български царе на Балканите още в началото на I хилядолетие пр. Хр. 
Тези теории всъщност се допълват взаимно в светлината на последните изследвания. Тезите на Петър Добрев за Памир, хунската на Съселов и тази на д-р Ганчо Ценов, както и на “забравения” Г. С. Раковски (вж. т. 4 от съчиненията му) за автохтонността се оказват различни части от пъзела на Древна България
Свързващото звено между тях са откритите мумии в Такла макан, датирани на 3-4 хиляди години. От двата филма, които бяха излъчени по National Geographic, посветени на експедициите, правени в последните няколко години от проф. Виктор Майер – експерт по Изтока и древна китайска история, се установява, че: 

– мумиите са бели европеиди с ръст 170-180 см; 

– от селскостопанския инвентар, намерен там, цветовете и тъканите са идентични с ирландски и шотландски мотиви (според Майер), но човек се изумява при вида на “родопското” одеяло и др. тъкани, характерни за България; 

– в колчаните на двойнореверзивния лък със стрели са открити трите вида срели, характерни за траки, скити, бели хуни и българи – ловна, бойна и бронебойни – т.нар. тривърхи или трипери (описани от Омир в “Илиада”); 

– мумиите са облечени с тъкани и дрехи от овча вълна и обработена кожа и обути в кожени ботуши, характерни за българите. Освен това Херодот описва траките като “хипемолгии – пиещи конско мляко” – това е известно и за българите; 

– ДНК-анализът на коса, изследван от проф. Паоло Франкалаци от университета в Сардиния, доказват категорично: мумиите са от кавказко-причерноморския расов тип европеиди (а това са траки, скити, бели (царски) хуни и... българите); 

– прическите при аристокрацията на траките са удивително идентични с тези на древните българи – бръсната глава и пусната дълга коса, сплетена в три плитки отзад, както и т.нар. чембас, както и ритуалът с черепите-чаши, засвидетелстван от хронисти при траките и скитите; 

– проф. Майер посочва района на серевното Причерноморие (съвпада удивително с картите на Стара Велика България), за района на който са тръгнали 2 хил. г. пр. Хр. “белите номади” и които според него са донесли опитомения кон в Кита, както и медицинските умения (най-старият опитомен кон е открит в района на Северното Причерноморие и е датиран на 5500 години); 

– проф. Майер прилага като доказателство древен китайски трактат, в който се описва оперативна техника на корема, в която завършва и информацията, че това е дошла в Китай от Запад и от “белите номади”; 

– открити са десетки градове от печени тухли, населявани от т.нар. бели номади, но засега китайските власти дават много оскъдна информация в тази посока и трудно допускат изследователи в много райони; 

– според Виктор Майер това са хората, които преди Троянската война са мигрирали на Изток и след 2000 години, след промяна в климата и водените войни с китайците са обратно изтласкани на запад (под известното ни т.нар. Велико преселение на народите, неправилно обозначено от съвременната наука). Това според него са хората от т.нар. Тохарска култура от Такла макан.

Но никой от западните и нашите историци не е видял, че етимологически името тохари се извежда лесно от древнобългарски, а именно: тох – петел + ари – наставката за мн. число у българите, т.е. петлите, петльовците – Болг-ари, тох-ари.

 

На фона на откритията за “потопа” в Черно море преди 7500 г., доказан от американския учен проф. Баларт (по този повод е издадена книгата “Ноевия потоп” от Питман и Райън), Варненският халколитен некропол с най-старото злато в света (6500 г. пр. Хр.), а и това, че най-старата писменост досега в света е открита по нашите земи (Градешница, 8000 години), допълнено и от откритата клинописна плочка от Шумер, показваща, че шумерите идват от Запад, т.е. от района на Причерноморието и Балканския полуостров. От само себе си се оформя тезата, че българите са старо население на Балканите и Причерноморието, като части от тях са мигрирали в различни исторически периоди, едни са останали на място, други са се върнали от изток... 

Освен това е безспорен факт, че от Тихия до Атлантическия океан е пълно с български топоними – езеро Байкал, река Дуло край Уланбатор, езерото Балх(к)аш, връх Хан Тенгри в Северозападен Тян Шан, Бух(г)ара, Балкан, Алпи, планинската верига Бух(г)ара в Пиринеите, названията на стоки, като българска пшеница, най-качественият юфт и досега в Казахстан се нарича “булгар”, българският филигран, известен в Иран като “муза-и-булгар”, ястието “булгур”, музикалният инструмент “булгарина”, областта Сакар в Египет (у нас Сакар планина), проход Шипки в Тибет – проход Шипка в България, Ищар във Вавилон, Истар-Истър в България и пр. 

Така се налага изводът, че българите са стари поселници на Балканите, наричани в различни периоди от време пелазги, траки, скити, кимери, бели хуни, оногури, котунгури, берлиси, севери, хазари и пр... българи. 
Нашата историческа наука е все още в дълг към българската история и ние само начертаваме посоките, в които тези доказателства ни отвеждат.